Целуна пастата разкошна
Настърган леко пармезан.
Просеккото, вечерно хладно,
Кипи - същински див фонтан.
А Леонардо, позапържил,
На печката си, малко лук,
Забърква болонезе вещо
В нощта, и прави се на кук.
Насладата е преголяма.
Гладът и жаждата - по две,
Разправят се като хамали –
Попаднали на бал с царе.
Дванадесет отдавна мина,
Не спи винарната - ни Рим.
И тази нощ незабравима,
Остави своя вкус любим!
Безумна Странджа, пали си мегдана,Принудена от кода на кръвта!
Иконата в жаравата се впива,
Летят по огън босите крака.
Отвътре се изпълва, до предела,
Душата й, пропита със екстаз.
Небето черно, пламъкът съдбовен,
Раздират се в молитвения час.
Пищи гайдарят, все по-бързо бяга,
Сърцето й, след ритъма суров.
Избраната, иконата не пуща,
Със буги-вуги ме залива
Petroff, отрано през деня.
Абсентът, здраво ме полива,
С зеленоока хладина.
А тя, в Пикасовото синьо,
Умело пали захарта,
Със сода нежно я облива
До бяло-кълбеста мъгла.
Най-после и шансон – отлично,
Добавям лед, звъни кристал…
Все по-загадъчно и лично,
Понасям се на облак бял.
С финалните акорди морни,
На песента, и на страстта,
Пелинът, свойта мрежа хвърля,
И властно иска си дела.
Добре, че тя е тук във синьо,
Загръща ме с вечерен шал
И води ме в градина лунна
Да засадя гора печал.
