Смъртта облече черна рокля
И сложи тъмни очила,
И шапката бе точно нощна
В едно със чанта и пера.
За погледа да не говорим,
Нито за токчета и грим,
Бе стриктно всичко подредила,
Като отчаян черен мим.
Към моста бързо се отправи,
Бе седнал някой на ръба
Да го побутне – що да стори -
Сърцето иска си дела.
Когато тихо доближи се,
Настръхна котката му зла,
Бе чисто черна, цяла черна
И зарад туй не я видя.
Той клатеше крака от моста,
Улисан в мисли хвърчила
За него нямаше възможност
Да гледа право във нощта.
Но котката настръхна цяла
И ноктите си извъртя,
Разтърси тишината черна
Ръмженето на любовта.
Той мой е, махай се от тука,
Че девет имам за палач.
Докоснеш ли го, вечността ти
Ще се превърне в грозен плач!
Какво отчаяно плашило,
Помисли тя и сложи крак,
Но мигом малкото страшило
И пусна бримка с кози крак.
Нешата стават най-сериозни,
Когато бият се жени
За нас, мъжете безпризорни,
Дори без пукнати пари.
В последвалата тежка схватка
И то без писък, без лъжи,
И двете бяха цели в черно,
Но с разние по цвят души.
А той мотаеше се още,
Размятвайки от мост крака,
Когато явно му омръзна,
Съблече се и полетя.
Те гледаха с тъга след него.
Той волно плуваше в нощта.
Поет бе - нямаше за него -
Жена в живота и в смъртта.
Стефан Стефанов
21.09.2017 ГББГ
