Малко черно

Смъртта облече черна рокля

И сложи тъмни очила,

И шапката бе точно нощна

В едно със чанта и пера.

За погледа да не говорим,

Нито за токчета и грим,

Бе стриктно всичко подредила,

Като отчаян черен мим.

Към моста бързо се отправи,

Бе седнал някой на ръба

Да го побутне – що да стори -

Сърцето иска си дела.

Когато тихо доближи се,

Настръхна котката му зла,

Бе чисто черна, цяла черна

И зарад туй не я видя.

Той клатеше крака от моста,

Улисан в мисли хвърчила

За него нямаше възможност

Да гледа право във нощта.

Но котката настръхна цяла

И ноктите си извъртя,

Разтърси тишината черна

Ръмженето на любовта.

Той мой е, махай се от тука,

Че девет имам за палач.

Докоснеш ли го, вечността ти

Ще се превърне в грозен плач!

Какво отчаяно плашило,

Помисли тя и сложи крак,

Но мигом малкото страшило

И пусна бримка с кози крак.

Нешата стават най-сериозни,

Когато бият се жени

За нас, мъжете безпризорни,

Дори без пукнати пари.

В последвалата тежка схватка

И то без писък, без лъжи,

И двете бяха цели в черно,

Но с разние по цвят души.

А той мотаеше се още,

Размятвайки от мост крака,

Когато явно му омръзна,

Съблече се и полетя.

Те гледаха с тъга след него.

Той волно плуваше в нощта.

Поет бе - нямаше за него -

Жена в живота и в смъртта.

Стефан Стефанов

21.09.2017 ГББГ