Сянка

Изрязана с костура от чаршия

На сянката най-черната снага,

Протегна се изви прекрасна шия

Преструвайки се силом на дъга.

Там  гълъби, взривени на площада,

Избухнаха със хиляди крила,

Но тази бомба, безконтролно млада,

Превърна се в безбройни хвърчила.

А старците във двете кафенета

Допиваха горчилката живот.

Отдавна спрели личната вендета,

Поддържаха разклатения свод.

По долу малко, сладоледът ляга

Във чудото на детските хвалби.

Гълчавата по всички ъгли бяга -

Звънтящи думи, смях и веселби...

Чак най-накрая, най-прекрасни идват

По тъмното блестящите очи.

С преизобилна щедрост те разпръскват

Живот, наслада и безброй лъчи.

На лунна светлина тя пак е тука,

Но пуст е вече призрачният свят.

Играе си със покрива, с капчука...

Но няма вече нито капка цвят.

Единствено на влюбените пада

Притиснати на пейката в нощта.

Но те се сливат във една монада.

На кой му трябва сянка в любовта?

Стефан Стефанов

03.09.2013 GBBG