Косач

На обед вече целият съм мокър

И слънцето любовно силно жари,

Косата ми на дядо ми е набор,

А брусовете дар са от баща ми.

Звъни стоманата - тревата стене,

Уханни билки вливат се в кръвта ми

Със всяка стъпка ставам все по-мощен,

Откосите изпитват милостта ми.

Изчукал съм с чукчето острието

В ръцете ми то тръпне като живо,

А песента му гали ми сърцето,

Което иначе е малко диво.

В ливадите потънал съм до кръста,

Краката ми са боси, изранени,

Ръцете тежки със железни пръсти,

Очите пък до болка зачервени.

Би трябвало да падна от умора

Да се завия с сянка изцедена,

Но две крила повдигат ме безплътно -

Косачо, днес е твоята вселена.

На дядо си от силата орисан

От бащината зверска упоритост,

Въртя косата с детска благодарност,

А във душата ми е блага ситост.

Стефан Стефанов

27.05.2017 ГББГ