Зек

Томаш Кизни Гулаг

Тук във двайсети век, нито мъж, ни човек,

Сред полето безкрай заснежено,

Омотан в клевети и завързан с лъжи

За сърцето от скръб нажежено.

Във пустинята той, нито чужд, нито свой,

Многохилядно копие бедно,

Върху насипи плът и траверси от смърт,

Релси слагаше в бъдеще ледно.

Този път на смъртта в тази чужда гора,

Дето споменът бързо изтлява,

Избледнява човек и превръща се в Зек,

Само кръстът за него припява.

Стефан Стефанов

26.01.2019 ГББГ