Косачи

 

Косачи и то какви!

Когато дойде време за коситба, мъжете от наше село се заприготвят: нарамват косите, затъкват брусовете в поясите, вземат наковални и чукчета, нарамват дисагите с приготвената им от жените храна, и тръгват за ливадите. А те далеч, не е възможно да се пътува до там всеки ден. Като пристигнат на мястото, мъжете започват да косят и така по цял ден, чак да края на седмицата. А тогава идват жените: пременени, нагласени, умити, задянали цедилките с готвени от сърце селски прости, но много вкусни манджи, сирене и кисело мляко, погачи душички, а самите те нежни и тръпнещи. Отиват да нахранят мъжете си и да им донесат запаси за още една седмица. Та като се постелят направо на земята едни софри, едни вкусотии, настава истински празник. А те, жените де, още по-нежни и по-нежни. А като настъпи нощта, всички, по двойки, се оттеглят в наплъстените вече купи сено. И тогава купите оживяват: една се люлее наляво, друга надясно, някоя се тресе, а друга, не чак толкова скопосно направена, направо се разсипва. И тъй цяла нощ.

А на сутринта, като станат и се приведат в ред ония ми ти жени, че като запеят, коя от коя по-силно, коя от коя по-сладко, коя от коя по-радостно. И то надпяването не е по поръка, ами от вътре душата ги кара, тя пее, а те само и пригласят.

Такива ми ти истории по коситба в наше село ти казвам.