Относно ръмженето

 

 Жълтата ми котка /по обичая си/ влезе безшумно в стаята, но интуицията веднага я настръхна. Тя кататонно се вцепени от желание да открие източника на дискомфорт.

    Откри.

-             -  В чем дело то? – попита тя./Понякога доста силно се вживяваше в ролята на Бегемот от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков./

-             - А, нищо. – отговорих не твърде убедително.

-             - Казвай, казвай? – настоя тя.

-             - Просто съм тъжен, но..

-             - Разбрах. – безцеремонно ме прекъсна тя.: сега ще ти дам една техника за справяне със ситуацията.

-             - Давай.

-             - Ще те науча да ръмжиш. – каза тя, гледайки с изгарящият си фосфор право в рибешките ми очи.

    Започнахме веднага и след около половин час вече можех доста сносно да ръмжа. Тя от време на време проръмжаваше в полудрямка, колкото да засвидетелства моралната си поддръжка.

    След още половин час ръмжене така се увълчих, че от тъгата ми не остана и помен. Оказа се, че ме бе научила на вълче ръмжене, а те, вълците не тъжат!

       Хубаво е човек да има жълта котка за…

       Но къде и от кого го бе научила тя, си остана жълта загадка.

 

Стефан Стефанов

18.02.2021 Чавей

Il palazzo del gatto infinito