С дъх на валериан

Вече две седмици жената, с която споделях скромните си радости не ми се обажда и не идва при мен.

Обърнах се за помощ към жълтата си котка, която разбира се бе в курса на събитията.

    - Какво да правя? – попитах.

- Нищо. – отговори тя: щом сама си е тръгнала не можеш да си я върнеш на сила. Ние котките сме така: сами идваме, сами оставаме и сами си тръгваме. И не смей да пържиш картофи и да се наливаш с бира – не помага.

    - А да капна по едно валерианче, ей тъй за всеки случай?

    - По валерианче може. - съгласи се на драго сърце котката.

И така се навалерианихме, че следващите две седмици никой от компанията не знаеше кой е котка, кой е куче?!

       Хубаво е човек да има верни другари в нещастието, а то иначе сам трябва да си пие валерианите, че и лексотаните.

 

Стефан Стефанов

19.02.2021 Чавей

Il palazzo del gatto infinito