„За слава на Единосъщната, Животворяща и Неразделна Троица Отца Сина и Светия Дух с благословението на негово императорско величество султан Абдул Азис хан започна да се изгражда този храм… на 3 март 1869 , а беше завършена на 25 септември същата година… с дарения на българското джелебско народно общество в Одрин”.
Тези думи намираме на западната фасада на храм „Свв. Константин и Елена”, едната от двете български църкви в Одрин, която се намира в квартал „Абдурахман”, в махалата „Узункалдъръм” в югоизточната част на Одрин. Построена за по-малко от седем месеца, тя е ярко свидетелство за православната архитектура по онова време.
Тя е трикорабна псевдобазилика с разгърната площ от 600 кв. м. Изградена със смесена каменно-тухлена зидария на гевгирена конструкция, с два реда колони, дървени тавани и интериорни елементи от дървена пластика. Седемдесет икони са били монтирани на иконостаса. Емпориите са били на два ката.
Точно тази наша църква е възстановена и спасена от разрушение от многоброен екип включващ Фондацията на българските православни църкви в Турция, фирма ТОЛОС-ПРОЕСТ, реставратори от най-високо ниво, Дирекцията по вероизповеданията към Министерски съвет, арх. Китов и много други, лично ангажирали се с това боголюбиво и народополезно дело. Храмът е възстановен напълно по старите мерки и запазили се архитектурни образци като: прозорци, первази, тавани, решетки и др. Покрива е възстановен по първоначалната геометрия на оригинала.
Интериорът е пределно изчистен, дървеният иконостас е аскетичен от към декоративни елементи, но пребогат на икони, които са разположени на три реда. Таванът е отново дървен, а подът от мрамор.
Храмът е разположен в дъното на голям двор, от север е изградена нова беседка, а за баланс от юг са поставени три камбани на същата височина. Това е наложено от факта, че църквата няма камбанария. Целият двор е заслан с плочи обградени от трева. За целият проект са изразходвани около 500 000 евро.
Другият храм в Одрин бе спасен по същия начин. С това Българската държава показа, че може да осъществи всеки проект с който се захване. Тъй да бъде и то все по-често.
Бог да благослови всички допринесли за успешния завършек на тази истинска драма.
О.Стефан
Акт на вярата
На 26 февруари 2009 г. Габрово отново пое факела на първенството! Под знамето на бдителността и будната обществена съвест се строи „цялото кралско войнство”. Причината е недоволството от изграждането на централа на „Свидетели на Йехова” в града. Обединително звено стана подписката против строежа, пустата в трите централни православни храма в Габрово: „Света Троица”, „Успение Богородично” и „Свети Йоан Предтеча”. В нея могат да се прочетат имената и личат подписите, както на Великотърновския митрополит Григорий, така и на областния управител Светлозар Тодоров, кмета на града Томислав Дончев, началника на РПУ, общински съветници, местни лидери на политически сили и още близо 5000 вярващи и граждани с будна съвест. Възрожденският дух на габровци се прояви по най-прекрасен, недвусмислен и категоричен начин. Съвременниците, наследили този дух от свободолюбивите си деди, обединиха за пример на цяла България: вяра, народ и родина, държавна и местна власт, различни политическите сили и разбира се инициатора на всичко това Православната ни Църква. Кулминацията на веригата от събития довели до този блестящ резултат дойде след отслужения от Негово Високопреосвещенство, в съслужение с габровското свещенство, молебен в храм „Успение Богородично”. Последва протестно литийно шествие, начело с митрополита свещениците, църковните хоругви, стройните редици на членове на Атака и ВМРО, вярващи и още много граждани, към които се присъединиха и общинските съветници, взели решение да прекратят сесията си за да могат лично да участват в народолюбивото начинание. Пред Общината протестната подписка бе предадена от дядо Владика на габровския градоначалник. Обяснително писмо за случващото се бе предадено лично от митрополитът на областния управител.
Този акт на вярата, се превърна и в акт на държавността, и на обществеността. Църквата, народът и държавата показаха и доказаха, че не са безсилни, не са обезверени, не са разединени, а напротив - са мъдри, бдителни и силни, когато са ОБЕДИНЕНИ!!!
о. Стефан
Има места и събития, които не могат да се опишат, а само да се преживеят. Едно от тях е Света Гора и поклонението в манастирите на православните светини там. За мен това беше не обикновено посещение на манастири и църкви, а преживяване за цял живот.
Според Преданието, когато апостолите решавали с жребий кой къде да проповядва Евангелието, пресвета Богородица настоява да отредят и за Нея място, където да участва в проповедта. По жребий за Нея била отредена иверийската земя (Грузия). Когато се готвела да отпътува, се явил архангел Гавриил, който предал волята на Нейния Син и Господ Иисус Христос да не се отправя за Иверия, защото Й е отредено друго място, където Бог ще я отведе. Преданието разказва, че когато по-късно Пресвета Богородица заедно с Йоан Богослов пътували по море за Кипър, морска буря ги отклонила от пътя и отвела на полуострова. Когато стъпила на Атон, от всички идоли се чул вик, който призовал жителите да отидат да посрещнат Божията Майка. Запленена от красотата на природата, Богородица се обърнала към Господ и пожелала това място да Й се отреди в дар. От небето се чул глас: „Нека това място бъде твоя градина, убежище за всички, които търсят мъдрост”. И досега Света Гора се нарича „Градината на Богородица”. Общежитийното монашество възниква на Света Гора с основаването на първия манастир - Великата Лавра от свети Атанасий през периода 962-963 г. Понастоящем броят на манастирите е окончателно определен и те са 20, като са подредени в йерархичен порядък. Зографският манастир е девети в йерархията на светогорските манастири. От тях 17 са с преобладаващо мнозинство гръцки монаси, като във Ватопед повечето са кипърски монаси, един е със сръбски (Хилендар), един с руски („Свети Пантелеймон”) и един с български монаси. Скитът „Подрому” (Св. Иоан Предтеча) към Великата Лавра се обитава от румънски монаси.
********
За всеки вярващ православен български мъж Зографският манастир (гр. IEPA MONH ZΩГРAФOY) е едно от местата, които той непременно трябва да посети по пътя на християнското поклонение। Зографският манастир „Св. Великомъченик Георги Победоносец” е основан по времето на цар Симеон Велики и византийския император Лъв VІ Философ (Мъдри) и наследниците му от трима братя, родени в Охрид - Моисей, Аарон и Йоан. Решени да се отдадат на добродетелен живот, по Божия промисъл те открили в горските дебри място, където съградили малък съборен храм през 919 г. Между тях възникнало разногласие как да го кръстят - на св. Николай Мирликийски Чудотворец, св. Климент Охридски или на св. Великомъченик Георги. Заради братската любов решили, че е по-добре да се обърнат с молитва към Бога и Той да отреди кой да бъде светеца на чието име да се посвети църквата. Една сутрин те влезли в храма и на дъската, приготвена за храмовата икона, открили самоизписан образа на св. Великомъченик Георги Победоносец. Заради самоизписаната икона нарекли храма „Свети Георги Зограф”, т.е. „живописец”. Така се зародил бъдещия Зографски манастир с дадено от Бога име, засвидетелствано от велико чудо.
Манастирите на Света Гора притежават безброй светини - мощи на светци, частици от Кръста Господен, както и множество чудотворни икони। Зографският манастир притежава шест такива, от които три са на св. Великомъченик Георги. Една от тях е храмовата икона, наречена още Фануилска. Историята й е свързана с манастира Фануил, намиращ се в Палестина, близо до град Лида, отечеството на св. Георги. Един ден монасите открили, че образът изписан на чудотворната икона на светеца е изчезнал. Всички братя, а и жители от околностите страдали много по изчезването му, защото множество от тях получавали изцеление при прибягване до нея за помощ. Една нощ Св. Георги се явил насън на игумена на манастира Евстратий и му съобщил за това, че е намерил нов дом на Света Гора Атонска, и за това, че Господ е напратил върху тях гибел посредством сарацините заради преумножаването на греховете и неправдите сред християните по тези места. Светецът отправил покана да го последват с братството на новото място, което по-късно направили и така основали първото монашеско братство в Зограф. Фануилската икона на Св.Георги е свързана и с още едно чудо. Историята разказва, че един епископ от Едеса научил за станалото чудо и дошъл да види иконата. Не повярвал, че образът на светеца е неръкотворен, изразил гласно мнението си, че е невъзможно да се изографиса сама, обвинил монасите, че лъжат и дръзко докоснал с пръст лицето на св. Георги. „Бог поругаван не бива!” се казва в Светото Евангелие (Послание до Галатяни 6:7), и наказанието за безразсъдния епископ било залепването на пръста му на лицето на светеца. Никакви усилия и молитви - негови и на придружителите му, не помогнали да се отлепи от там. След като изтощен от усилията епископът заспал на мястото, Св. Георги му се явил и му съобщил, че му е простено, но частица от пръста ще остане за спомен за дръзкото му деяние. Тази икона сега е поставена за поклонение в съборния храм от дясната страна. С наказание за липсата на почитание към иконите е свързана и една от иконите, посветена на Пресвета Богородица, наречена „Заклана”. По време на турското владичество турци влезли в манастира, за да го ограбят и един от тях като видял иконата на Богородица с Иисус Христос с ятагана прерязал гърлата им. След мерзкото си злодеяние той веднага получил наказанието си от Господа и още там, на място полудял, а за да не се разбере за станалото чудо, турците незабавно го убили.
Историята на светата обител Зограф е свързана и с мъченическата гибел на 22-ма монаси и 4-ма неизвестни миряни за Православната вяра, наречени и почитани общо като 26-те Зографски мъченици। През 1274 г. византийският император Михаил VІІІ Палеолог сключил тъй наречената Лионска уния с римокатолическата църква, за да укрепи империята срещу арабите. В резултат на това папски пратеници били изпратени на Света Гора, за да установят спазването на унията и да провеждат съвместно богослужение. Светогорските старци отказали да съслужат с латините и пострадали отците от манастирите Иверон, Ватопед и Зограф. Светогорското предание свързва тези събития, случили се през 1276 г., с редица чудеса. Един старец от Зографската обител живеел уединено в колиба до манастирските лозя в местността Херово. Веднъж, докато пеел Акатиста (хвалебна песен) на Пресвета Богородица - „Радвай се, Невесто неневестна”, чул гласа на Богородица от иконата, която му отговорила: „Радвай се и ти старче, но сега бягай от тук, за да не те сполети беда. Побързай да известиш братята, че идват враговете на Моя Син и Бог - латините и се готвят да нападнат този Мой жребий”. съобщила му да не се безпокои за иконата, а да побърза да извести братята. Тръгнал монахът, а когато стигнал до портите на манастира видял, че иконата вече по чуден начин го била изпреварила и го чакала. В манастира останали тези от братята, които имали смелост за мъченически подвиг заедно с 4-ма неизвестни поклонници и игумена на манастира, като се затворили в кулата на манастира. Дошли латините заедно със странстващи рицари-кръстоносци и започнали да ги увещават да съслужат заедно. Вместо това зографските монаси отказали и спорели с латините, които разгневени поради несъгласието им, подпалили кулата и ги изгорили живи. С тях била и иконата на Богородица, но какво било учудването, когато след време разровили изгорелите останки на кулата и я намерили непокътната! И така иконата на Пресвета Богородица била наречена „Акатистна”, „Предвъзвестителница” и „Неопалима” ... Сега на мястото на кулата има издигнат паметник, в който гори кандило в чест на 26-те Зографски мъченици. Историята е поучителна най-вече с това какво е отношението на римокатолиците към православните вярващи. В Света Гора е жив още спомена за това, което се е случило в манастира „Ксиропотам”, където за разлика от другите манастири посрещнали радушно папските пратеници и съслужили заедно с тях. След службата станало земетресение, което съборило манастирските стени, а според преданието на светогорци се срутил и олтара на съборната им църква. Престанали и чудесата, които се случвали в манастира, свързани с 40-те севастийски мъченици, които се честват там. Наскоро монасите именно от този манастир „Ксиропотам” отправиха послание до Вселенския патриарх Вартоломей да прекрати публичните съвместни изяви с настоящия римокатолически глава - Бенедикт ХVІ, с които създава погрешно впечатление за единение с римокатолическата църква.
Зографският манастир е свързан освен с Фануилската икона на Св.Георги и с други две чудотворни негови икони. През 12 в. бедуините от Йордания избивали християните от околностите на град Лида, родината на светеца. За да не попадне в ръцете им иконата му, която почитали, благочестивите християни - араби я хвърлили в морето. Тази икона неизвестно колко време плувала в морето, за да стигне до пристанището на манастира Ватопед, който се намира недалеч от Зографския манастир на източния бряг на Атон. Там мнозина монаси се опитали да я вземат, включително и от Ватопед, но тя се отдръпвала навътре в морето. Едва когато към нея посегнал монах от Зограф, се оставила в ръцете му. Несъгласни с това, монасите от другите манастири спорили и накрая решили да я натоварят на едно младо муле и където се спре, там да остане иконата. Мулето поело право към Зографския манастир и се спряло на хълма срещу манастира, където сега има малка черква, посветена на Св. Георги. Тази икона, наречена още Аравийска, сега е поставена за поклонение на левия стълб в храма, а в деня на честване паметта на светеца се извършва с нея литийно шествие към църквата срещу манастира.
Третата икона на св। Георги е свързана с периода на турското владичество, когато манастирите на Света Гора загубват своите благодетели и често са разграбвани и опустошавани. Молдавският воевода Стефан бил пред заплаха от нападение в неговите владения на безчислено множество от турски войски. В страха си от поражение се обърнал към Господа, а вечерта насън му се явил св.Георги, който го укрепил във вярата и му казал, че в замяна на помощта, която ще му окаже, иска да възстанови опустошения Зографски манастир и да пренесе там иконата му. На другия ден след спечелената битка пленените турски военачалници попитали воеводата кой е бил неговия непобедим войн, който се сражавал в редиците му и го описали. Той отговорил, че не знае да има такъв боец, а те като минали покрай иконата на светеца го посочили и казали, че това е този войн, за който говорили! През целия този период множество влашки и молдавски управници са подпомагали манастира с щедри дарения и имоти, включително имението „Киприян” в Бесарабия, от които се издържал манастира. Множество са и дарителите от България. Най-прочут от тях е хаджи Вълчо от Банско, брат на Паисий Хилендарски и Лаврентий - игумена на Хилендарския манастир. С негови средства са възстановявани и изграждани редица сгради в двата манастира, включително източната част от Зографския манастир, известна поради тази причина като „Банско крило”. С негови средства е построена и църквата „Свето Успение Богородично” през 1764 г. в двора на манастира. В църквата се намира иконата на Пресвета Богородица „Акатистна”. Съборният храм на манастира, посветен на св. вмчк. Георги, е построен през 1801 г., а цялостното оформление на манастирския комплекс приключва в 1896 г. с построяването на църквата „Св.св.Кирил и Методий”. Освен тези църкви в манастира и извън стените му се намират множество параклиси и църкви, както и килии, най-известна от които е „Достойно ест”, свързани с безброй чудеса и благодатни събития. Зографският манастир разполага и с богата библиотека, която успяхме да видим, както и да чуем и историята за поредното безчестно злодеяние на българи-псевдопатриоти посегнали чрез злоупотреба с доверието в светата обител на „История славянобългарска”.
С трета чудотворна икона на Пресвета Богородица - „Проговорившая” още наречена и „Услишителница”, разполага Зографският манастир и с нея е свързан един от най-почитаните светци там - св। Козма Зографски. Преданието разказва, че веднъж св. Козма се молил пред иконата и чул как Богородица се обръща към Сина Си с въпроса как да се спаси молещия се монах, а Господ Иисус Христос отговорил, че трябва да се оттегли в мълчание наблизо до манастира. Св.Козма изпълнил заръчаното се оттеглил в пещера, от която се вижда манастира. В мълчание, усамотение и въздържание монахът прекарал живота си и се сдобил със святост. Светият отец и сега покровителства манастира и монашеското братство там. Иконата на Пресвета Богородица „Проговорившая” се съхранява в съборната църква, в която се намират и множество мощи на светци, частица от Светия кръст и други християнски светини.
След всичко казано дотук за Зографския манастир, а и от видяното там, ми се иска да пожелая на всички, които имат възможност за това, да посетят манастира, да се докоснат до православните светини, да видят и участват в службите и живота на монасите, за да се проникнат от този благоговеен трепет дори само при споменаването на името му. Разположен в горите по подобие на родния Балкан, светата обител очаква своите поклонници - вярващи православни мъже, да се преклонят пред Бога, Пресветата Богородица, светците и преподобни отци, с почит и уважение към хилядите български монаси, отдали живота си в служение на Бога.
********
Който не е попадал на Света Гора, не може да разбере усещането на това благословено място - от качването на кораба, с който се пътува до светите места, до стъпването на земята, от където започва поклонението. Усещането за мир, благодат и покой струи отвсякъде. Бистрата до песъчинките вода на морето, горските склонове с най- разнообразни дървесни видове като в ботаническа градина, маслинените горички, костенурките по горския път, морския бряг при Ватопед, и внушаващият страхопочитание вр. Атон (2033м.), манастирите по крайбрежието, килиите и колибите по труднодостъпните склонове или направо в скалите по южния бряг - всичко това са само част от мозайката от незабравимите за цял живот спомени от пътуването из светите земи Атонски.
Неземната красота на Света Гора не би имала значение и би била поредната туристическа дестинация, ако не е духовния живот, който е истинската притегателна сила на Градината на Богородица. Постоянната молитва и богослужения, мълчание и смирение, лишаването от земните радости и светски живот, отричането от света, дори и на това безкрайно красиво място, всичко това изпълва Света Гора с усещане за духовна сила и излъчване на един безкраен мир и покой, усещане за вечността и Божията милост към света.
За краткото време от една седмица, през което бяхме там, изненадващо за мен самия успяхме да посетим повече отколкото бяхме планирали манастири, скитове и други свети места। Чудното за мен беше, че като човек от планински район, отивайки на място край морето, се почувствах съвсем като у дома си - с разположението на Зограф в гористи местности и преходите пеша по горските пътеки, които направихме към манастирите Ватопед и Хилендар.
Една от приятните изненади за мен беше посещението на Светия Велик манастир Ватопед - втори в йерархията Света гора. Според преданието, манастирът е построен от византийския император Теодосий І в прослава на извършеното от Света Богородица чудодейно спасение на неговия син - Аркадий от корабокрушение. Детето било намерено в къпинов храст близо до морския бряг и оттам дошло името на манастира (на гръцки Ватопеди) - Βατό (къпинов храст) и παιδί (дете). С Ватопедския манастир е свързано чудото, което превръща Атон в затворена за жените територия. Когато манастирът бил завършен, Теодосий I заедно с дъщеря си, Плакидия пристигнали във Ватопед, за да присъстват на литургията по освещаването. Но когато принцесата прекрачила входа на храма, едно от изображенията на св. Богородица проговорило: "Не влизай тук, в църквата вече има една Царица!". Пресвета Богородица казала на принцесата, че само тя, Божията майка, е единствената жена, която има право да присъства на Атон, като негова закрилница и небесна владетелка. Изображението, което проговорило, нарекли "Св. Богородица Антифонитрия" - букв. "Противогласна", т.е. забраняваща, възпротивяваща се с гласа си.
В манастира има по сведения от там над 100 монаха, голяма част от които са от Кипър. Манастирът е подновен, с всички съвременни удобства и добре уредена книжарница и магазин с множество стоки, направени от и за манастира. Ватопедският манастир е свързан и с България. Множество български монаси са пребивавали в манастира, ктитори и дарители също са оставили следи там. Във Ватопед се пази и хрисовул на цар Иван II Асен - т.нар. Ватопедска грамота, за дарения, направени след битката при Клокотница през 1230 г., който документ е и ценен източник на достоверна информация за българската история.
Във Ватопед се съхраняват множество мощи на светци, съхранени по чудотворен начин, както и едно от големите християнски съкровища - Пречестния пояс на Дева Мария, който тя носела по време на земния си живот. Поясът е символ на вечното девство на Пресвета Богородица, която християните вярваме, че е била и остава такава през целия си живот, като се обръщаме към нея в молитвите с „Невесто Неневестна”, „Приснодева” и множество други изрази на християнската любов и преклонение към „благословената между жените” (Лука 1:42). Самият пояс е и символ на девството, на което са се обрекли хората, отдали се на монашески живот там - на аскетизъм, на исихастки молитви и нестяжение, за да не бъдат изкушавани от светския начин на живот.
Освен четирите чудотворни икони на Богородица и множество засвидетелствани чудеса, покъртителна история съхранява Ватопед за случилото се с един монах, която ще се опитам да преразкажа накратко। Имало един дякон, който все се бавел, след като приключвал със службата, и толкова закъснявал за вечеря, че трябвало другите монаси да го изчакват. На тях им омръзнало това положение и решили да вечерят без него, като не му оставят храна, за да започне да се съобразява с другите. Бесен от това, че оставал няколко пъти без храна, монахът не издържал една вечер, отишъл при иконата на Богородица и потърсил сметка с думите - „Аз ти служа толкова много, а ти така ли се грижиш за мен!”, след което пробол иконата с ножа, който носел. След извършеното от иконата протекла кръв, монахът със сила бил отхвърлен от иконата и изпаднал в безсъзнание. След като се свестил и с ужас и страх разбрал какво направил, три години стоял прав пред иконата в пълно разкаяние. На третата година Богородица го известила, че му е простила извършеното и че трябва да прекара в пост целия си останал живот, но че на ръката му, която е извършила това, няма да й бъде простено. След смъртта на монаха, когато по монашеския обичай след известно време изровили гроба, за да поставят костите на монаха в манастирската костница, видели че костите на ръката му, с която пробол иконата на Богородица, са черни и изгнили, а другите са в обичайното състояние. Иконата на Богородица наречена „Заклана” сега стои в левия коридор след входа в съборния храм и срещу нея е изобразен монахът, който извършил това. След като ни разказаха поредната поучителна история за това как трябва да се отнасяме със светините, се вгледах в иконата и наистина се виждаше кърваво петно ...
Хилендарският манастир се намира недалеч от Зографския - на около 2 часа път през гориста пътека, и също като него е разположен сред гори и планински масиви без излаз на море. Пристанището, от което се стига до манастира, се казва Йованица, и е първото след като се тръгне от Урануполи. Оттам пътува малък микробус, който извозва монаси и поклонници за манастира. За Хилендар тръгнахме без предварителна подготовка и обаждане, което без малко щеше да ни отведе до манастира Есфигмен поради липса на места в Хилендар, а в групата ни нямаше особено желание за престой в Есфигмен поради разколническия характер на манастира. По-интересна беше причината защо нямаше места в Хилендар - бяха дошли 35 момчета от средно военно училище от Сърбия. Всички бяха вярващи православни, което се усещаше от поведението им в църквата и извън нея, всички носеха ризи с дълги ръкави и се покланяха на иконите с типичните за сръбската православна традиция земни поклони. Впечатли ме и това, че сред тях цареше дух на почитание, преклонение и уважение към светите места, на които се намираха. Колко жалко, че не видях такива български ученици в Зограф и се питам дали изобщо има такива масови посещения, които явно бяха обичайни за Хилендар. Във Ватопед, а и на други места в Света Гора също така видяхме множество малки деца на такава възраст от Гърция, множество възрастни гърци, както и групи от поклонници от всяка възраст - явно за всички тях това беше обичайно посещение на Света Гора. При условие, че от Габрово до Урануполи (изходната точка за Света Гора) пътят ни беше около 500 км през Родопите и КПП-Илинден (Гоце Делчев) и 570 км през София и КПП-Кулата, а гръцката граница се минава само с лична карта, чудно е защо с малки изключение не срещнахме български поклонници. Зографският манастир беше празен, а и там не се похвалиха с голяма посещаемост от България?!
Хилендарският манастир е пострадал в голяма степен от пожара през 2004 г., когато е изгоряла повече от половината от манастира и то точно подновената му част, където са били местата за прием на поклонници. В момента текат възстановителни мероприятия, но въпреки това гледките на руините му са потискащи. По Божията промисъл огънят е спрял точно до трапезарията от едната страна, а от другата - до местата, където се съхраняват най-ценните светини, също така не е пострадала и съборната църква на манастира. Въпреки че Хилендар се счита за сръбски манастир, той си остава най-близо до сърцето на българина след Зографския манастир. Тук е живял Паисий Хилендарски, а брат му Лаврентий е бил игумен на Хилендарския манастир. Тук е писана и „История славянобългарская”. След падането на балканските държави под турско владичество много повече български монаси най-вече от западните територии, отколкото сърби, започват да обитават манастира, като се стига до положението след възстановяването на Печката патриаршия, той да стане изцяло български в продължение на близо 2 век (17-19в.). Хилендар станал отново сръбски манастир чак през 1902 година. В манастира са пребивавали множество други бележити личности от нашата история като Иларион Макариополски, св. Софроний Врачански и други. Манастирът е поддържан през годините на съществуването си и от множество български ктитори, както и от монаси-таксидиоти, които са пътували из цялата страна и са събирали волни пожертвувания за манастира. В съборната църква има стенописи и на български светии - в притвора вдясно е изобразен Св. Иоан Рилски. Историята на сръбските ктитори и светци също е свързана с България. Един от най-големите ктитори на Хилендар е св. крал Стефан Милутин, чиито мощи се пазят в софийската църква "Св. Неделя". Най-големият сръбски светец - св. Сава е починал във Велико Търново и е погребан в църквата „Св. 40 мъченици”. Според преданието след известно време той се явил на български духовници, поблагодарил за уважението, което му оказват, но казал, че иска да отиде при своя народ, и така след това са били предадени мощите му в Сърбия.
Хилендарският манастир е основан през 10 в. от монаха светогорец Георгиу Хилендариус, който е и първи негов ктитор. Два века по-късно, през 1198 година, е обновен от св. Сава и неговия баща - великия жупан Стефан Неман (с монашеско име Симеон) от средновековната сръбска държава Рашка. Двамата построяват седем параклиса, също и с помощта на император Алекси III Ангел, техен роднина, който издал хрисовул за Хилендарския манастир.
Съборната църква е посветена на „Въведение Богородично”, който е и манастирски празник. В храма се намира чудотворната икона на Богородица „Троеручица”, която се свързва с чудотворното излекуване на Св. Йоан Дамаскин. Според преданието на светеца му била отрязана ръката, след като бил наклеветен за провинение, и след като се помолил горещо на Богородица, му израснала отново ръката. От тази история тръгва и традицията в иконописта да се изобразява Богородица Троеручица, такава е и чудотворната икона в Троянския манастир. В манастира се намира и чудотворна лозница, която е израснала на мястото, където са се намирали мощите на св. Симеон, след като са били пренесени от там.
**************
За тези, които искат да посетят Света Гора трябва да се подчертае особения статут на тази територия на монашеска общност, още определяна и като своеобразна „монашеска република”. Света Гора не е място за туристи, а за поклонници с вяра и съзнание за мястото, на което са попаднали. Монасите там са оставили дом, семейство, светски навици и живот, за да се отдадат на ангелоподобен живот в служение на Бога в усамотение, пост, молитва и строг, аскетичен живот в изпълнение на Божиите заповеди. В изпълнение на повелята за гостоприемство навсякъде в манастирите приемат с типичното светогорско посрещане - локум, вода и узо (в гръцките манастири) или кафе. Подслон се дава след предварителна заявка за три дни, а за повече - със задължение за послушание. Без заявка се дава подслон за една вечер, но може да се очаква и отказ да ви приемат. Не може да се спи извън манастирите или другите места, определени за преспиване и престой. На пръв поглед, а и на карта разстоянията на полуострова са малки, но поради пресечения релеф на местността, не може да става бързо придвижване и човек не може да си позволи продължителни дневни преходи от едно до друго място. В манастирите не може да се внася храна отвън. Храненето става заедно с монасите два пъти дневно в характерна за светогорските манастири трапезария, която е в непосредствена близост до съборния храм, т. нар. „трапеза” символ на връзката между духовната и телесната храна. По време на хранене се четат текстове от житията на светците на деня или други подбрани текстове, като след приключване на четивото или по знак на свещеника, който води „трапеза”, се става от масата, независимо от това дали е имало време за хранене। Освен че не се яде месо изобщо, е добре да се знае, че храната преимуществено е постна поради честите постни дни и периоди. Манастирите освен другото не са и хотели. Някои от тях са обзаведени с ремонтирани стаи и осъвременени сервизни помещения, но повечето включително и Зограф не предлагат особени удобства, а и такива не бива да се очаква да има на такива места. Изискванията за облеклото са да е прилично - горните дрехи да са с дълги ръкави, без къси панталони и без сандали „на босо”, но се виждат и изключения от правилото. Възможно е и да ви правят забележки, включително и строги такива, но не се засягайте, за добро е! За съжаление в Зограф посетителите от България с поведението и постъпките си са ни изградили незавидно реноме на хора, които не знаят къде се намират, как да се държат в манастир и църква, дори и как да се кръстят ...
Достъпът до манастирите в Света Гора става след предварителна заявка за деня на пристигане по начин, различен за отделните манастири, и издаване на специално разрешително за пребиваване - „Диамонитирион”, от гръцките официални власти. Получава се в деня на пътуването към манастира от специална служба и трябва да се носи навсякъде като се проверява на влизане на корабите, в манастирите и други места, определени за пребиваване. Приемът на поклонници на ден е ограничен, доколкото разбрах, до 100, от които 10 от други деноминации включително и друговерци или атеисти. Към Света Гора е възможно само придвижване с кораб по море, което става от градчето Урануполи (от западното крайбрежие) или Йерисо Неа Рода (от източното крайбрежие), но от там не е сигурно пътуването, тъй като морето е открито и бурно и дори при слаб вятър корабите не пътуват в посока към манастирите Есфигмен, Ватопед и други до Великата Лавра. От Урануполи сутрин пътуват бърза лодка и ферибот и се връщат по обед от Дафни по точно определено разписание. За всеки манастир има определено пристанище, от което се стига до съответното място пеша, а от Дафни към Карея, където е административния център на Света Гора, има транспорт.
Света Гора административно е територия на Република Гърция। Управлява се от Органичен Устав, който се гласува макар и по особен ред от гръцкия парламент. Освен това има и редица други нормативни актове, които са действащи, включително и първият устав на Света Гора, записан през 972 г. на козя кожа, който е съхранен и досега. На територията на Света Гора има редица държавни органи - полиция (при Зографския манастир има полицейски участък), пристанищни и митнически власти и други органи. Административно Света Гора се ръководи от управител, който се назначава от президента на Гърция и е с ранг на областен управител с разширени правомощия за прилагането на Устава на Света Гора. Манастирите са лица на гръцкото публично право, собствеността им е публична (държавна) и като такава има законови ограничения за разпореждане с нея, включително и с манастирската собственост, която се намира извън Света Гора. Всички предмети, които представляват ценност, са прегледани и описани от специалисти и са предмет на специалния режим на разпореждане. За да излезе предмет от тази категория и то само временно е необходимо съгласието на съответния манастир и разрешение на светогорските и гръцки власти. В съответствие с изясненото дотук, да се говори, че един манастир е сръбски, руски или български е само условно, доколкото преобладаващото мнозинство монаси са от съответните държави. Доколкото разбрах, минимумът за поддържане на манастир е от 8 монаси, след което съответния манастир или скит се предава на други монашески общности. Такава опасност е имала и за Зографския манастир - според едни е можело да премине към Ватопед, други казват, че е щял да стане румънски, но това няма толкова голямо значение, колкото фактът, че българските монаси там са малко, както и в самата България. Което говори зле за духовния ни живот, за съжаление!
Друга от особеностите на Света Гора е, че не се допускат жени на тази територия. Гръцката държава е успяла да включи в договора за присъединяване към Европейската общност това условие и ограничението е действащо. В Европейския парламент спорадично се правят опити за отмяна на това ограничение, засега неуспешни. Нещо повече, в самата Гърция се говори за манастири във вътрешността на страната, където са издействали забрана за посещения от жени ... За поклонничките е предоставена възможност да обиколят Света Гора с кораб, което също не е за пропускане!
Освен административното ръководство Света Гора има и духовно управление. Двайсетте манастира управляват цялата територия, като всички останали скитове, килии, колиби и други се намират под тяхното управление и са зависими в определена степен, напр. отдават се под наем от съответния манастир на желаещия да ги обитава монах. Всеки манастир има игумен, който се избира от монашеското братство, а манастирският събор решава въпросите от духовен, стопански и административен характер. Двайсетте манастира се намират също така в единство помежду си. Съществува единно управително тяло - Свещения Кинотис, съставен от представители на двайсетте манастира, който действа като парламент и представлява законодателната власт. Той се оглавява от председател - „протос” (първи), а оттам и името на църквата, където се събират - Протата. Изпълнителен орган е Свещената Епистасия, съставен от четирима представители, които се сменят всяка година по установен ред, така че всеки манастир участва веднъж на 5 години в управлението на Света Гора. В духовно отношение Света Гора се намира под юрисдикцията на Вселенската патриаршия и на литургиите се поменава името на Вселенския патриарх с изключение на манастира Есфигмен, където братството, съставено от монаси-зилоти, не признава върховенството му.
Много може още да се пише и разказва за Света Гора - едно от светите места за православните християни, прекрасно и благословено място, с живо чувство за наситен духовен живот и усещане за близостта на нашия Господ Иисус Христос, славната наша Владичица и множеството християнски и светогорски светии.
Пресвета Богородице, спаси нас!
--------------------------------
Използвани са материали от следните източници:
„Кратка история на Зографския манастир”, 2007 г., статии от
www.pravoslavieto.coм и други източници от Интернет.
Снимките от Света Гора са от личен архив, с изключение на иконите, картата на Света Гора и тези с изрично посочено авторство!
Автор: Диян Крил
Не скитосвай нито с тия, ни с ония,
А се моли митарски в своята килия!
Преподобни Амвросий Оптински
Спомням си, че когато бях дете много често си представях Светата земя. Тогава дори незнаех, че е Света, но разказа за Витлеемската звезда, пясъците на Йорданската пустиня, разпиляната от вятъра коса на Иисус Христос, проповядващ карай бреговете на Галилейското море, оживяваха пред очите ми, докато един ден представите ми се превърнаха в преживявания, а Обетованата земя стана реалност.
В късния следобед на 26 март пристигам на летище София и непознавайки никого, се мъча да предположа, кои от пасажерите ще са мои спътници в предстоящия полет. Макар и да бях предупредена, се оказа, че не е толкова лесно да хванеш самолет за Израел. Местните власти ни подлагат на интервю, за някой траещо минутка-две, но аз съм сред най-разпитваните.
Няколко часа по-късно самолета се приземи на летище „Бен Гурион” в Тел Авив, ново, модерно, едно от най-охраняваните в света.
Израел, държава създадена преди 3000 години, за да просъществува самостоятелно едва три столетия, преди да бъде възстановена в средата на миналия век; земя, с която е свързана цялата история на човечеството и чието име присъства и днес във всички новинарски емисии. Светата земя е земната родина на Христос Спасителя и духовна родина на всички християни. Тук Господ Иисус Христос живял, поучавал, извършвал чудеса, бил разпънат за спасението на света, възкръснал и се възнесъл на небето. На Светата земя преминал и животът на Божията Майка до Нейното славно Успение. Оттук тръгнали на проповед светите Апостоли, тук се е проляла кръвта на първите мъченици за Христа.
Вълнението на вярващия е неописуемо. От времето на Христа са минали повече от 20 века, много събития са се случили, много е разрушено и променено, но това е същата земя, по която е ходил нашият Господ Иисус Христос. Хиляди хора от цялата планета ежегодно се стичат тук на поклонение. Всяка педя, всеки камък тук са живо свидетелство за Евангелската истина.
Екскурзоводите ни са двама свещеници от България и един български евреин, живеещ в Израел и познаващ отлично историята на Стария завет. Първите думи на Давид са свързани с благодарност към нашия народ. Евреите още пазят спомена за единствената държава подкрепила ги по време на Втората световна война – България. Групата ни е голяма и доста атрактивна – хора на различна възраст, различни възможности и финансово положение, са устремени към една обща цел – поклонение на Гроба Господен и докосване до светостта.
Гледайки Тел Авив, за мен чужденката, живееща в началото на 21 век е много трудно да си представя, че тази част от израелската държава има нещо общо с обещаната Обетована земя на евреите. Тук всичко е ново и твърде съвременно. Оказва се, че съм права, градът няма и сто годишна история, затова се отправяме към един от неговите квартали – Яфо. Яфо е бил един от най-важните пристанища на Древен Израел и едно от най-старите селища в света. Силното слънце, кристално чистото море и изобилието от палми, постепенно ни въвеждат в света на екзотиката. Посещаваме Моста на зодиите и храма на свети Петър, където апостолът е възкресил починалата девойка Тавифа. Тъй като Яфо е център на емигриралите български евреи, на много кафенета и магазини тук все още се срещат надписи на български език.
С автобуса потеглихме за град Хайфа, най-голямото пристанище на еврейската държава и движейки се по крайбрежната равнина достигнахме Кесария – старата столица на римска Иудея. В този първи ден от нашата обиколка посетихме още няколко важни исторически и съдбовни места в Израел.Разгледахме селището на кръстоносците, римското пристанище, акведукта и римския амфитеатър. Една от спирките ни отведе на впечатляващите бахайски градини. И въпреки, че за нас християните е забранено да ги посетим, сме допуснати до втората входна тераса, от където пред очите ни се разкрива невероятно красива гледка. Това е място на абсолютен покой и тишина, една чудесна палитра от аромат на цветя, разточително зелено и градини, за чиято безупречност се грижат 24 часа в денонощието. Бахайските градини са едно от най-прекрасните места, които човек може да види през живота си, живо свидетелство за безпредела на човешкото усърдие и съвършенство.
Към края на този първи ден от нашето пътуване по Светата земя, посетихме още две важни места свързани както с Новия, така и със Стария завет на Библията: Пещерата, в която е живял Свети пророк Илия и кладенчето, където отивайки за вода Света Богородица получава вестта от архангел Гавриил за раждането на Христос Спасителя. Пещерата на свети пророк Илия е колкото дълбока, така и светла от стотиците свещи, които се палят ежедневно от многобройните посетители.
Отправяме се към селището, което дължи световната си известност на Божията Майка и нейния Единороден Син. В една долина, оградена от двете страни с бели отвесни склонове, се намира най-големият град на област Галилея – Назарет. В малкото селце Девицата Мария чула Благата вест и разбрала, че ще става майка. Тук е преминало детството на Иисус, изучавайки занаята на дърводелеца Йосиф. Кладенеца на Дева Мария се намира в сграда, известна като „Базиликата на Благовещението”. Нареждаме се на опашка за да си налеем от чудотворната, кладенчова вода; хвърляме монети, пожелавайки си нещо наум, над нас е иконата увековечила срещата, поглеждаме я и благодарим.
Когато потеглихме от Назарет, вече се свечеряваше.
Този един ден прекаран в Израел беше като въвеждащ момент между нашето съвремие и библейските времена. И уж беше един, а ми се стори безкраен. Пред очите ми започваха да оживяват неща, за които винаги съм имала определена представа. И макар, че не всички изглеждаха така както очаквах, трябваше да осъзная, че аз съм наистина там - аз стъпвам на земята, по която е минал Христос!
През следващите два дена посетихме множество места, като изходната ни точка беше град Тиберий, разположен на брега на Галилейското езеро и там се завръщахме да нощуваме. Денят ни започна с посещение на арабското селище Кефр-Канна, известно в Евангелието като Кана Галилейска. Там Спасителят проявява за първи път Своята чудотворна сила на едно брачно тържество, превръщайки водата във вино. Преди да влезем в сватбената църквата „Свети Георги”, построена през 19 в. С руска помощ, нашият свещеник ни съветва да насочим молитвите си за благополучие в семейния живот, за заздравяване на отношенията в дома и правилен избор за тези, които все още търсят своя партньор в живота. В памет на извършеното от Христос чудо, тук се съхраняват две големи каменни делви, издялани от цял камък, каквито са се ползвали по това време за съхраняване на течности. Около тези делви са нахвърляни стотици листчета, на които богомолците пишат своите молби за сполука в любовта. На входа на църквата, в дясната и страна е поставен съркофаг с мощи на свети хора от различни места на света. Желаещите да се докоснат до тях се редят на опашка, много от посетителите освещават там накити и любими предмети. Тук се продава прекрасно местно червено вино, приготвено за венчавка и благословение на младоженците. Ние също успяхме да си купим от него.
На юг от Кана се разстила долна Галилея, която учениците Христови често прекосявали заедно със своя Учител. Оттук се разкрива грандиозна гледка – на изток синее Галилейското езеро, пред него се разстила равнина, на юг се извисява връх Тавор, с арабско название „Джебел Тор”, т.е. „Планината на Бика”. Към този връх се отправяме и ние. Тавор се вижда отвсякъде от Израелската долина като един отделен зеленеещ се хълм. На върха на Таворската планина се е извършило едно от най-важните евангелски събития – славното Преображение на Спасителя. Автобусът ни спира в подножието на планината и поради тесния път, до върха поетапно ни извозват маневрени микробусчета. Усещането да си „нависоко” е рядко срещано в Израел, поглеждайки надолу всичко останало е под краката ми и осъзнавам, че всъщност с право евреите са нарекли този хълм планина, 588 м. надморска височина не се среща често по тези земи. Беседвайки със Своите ученици Христос често им говорел за божествената си същност, за земната Си участ и предстоящото разпятие. Тези Негови думи оставали непонятни дори и за най-приближените нему люде. За да укрепи вярата им и за да ги запази от униние и съмнение Иисус взима трима от тях – Петър, Йоан и Йаков и се изкачва на Таворската планина. Там на това място Господ се преобразил, лицето Му се изменило и светело като слънце, дрехите Му станали бели като сняг. Учениците чули гласа на Самия Бог; двама от най-великите старозаветни пророци – Моисей и Илия, засвидетелствали със своето явяване, че Иисус е действително Оня, за Когото предсказвали пророците. Когато тръгнали да слизат Господ им заповядал на никого да не казват за видението, дотогава, докато Той, след страданието и смъртта не възкръсне в третия ден: „И те замълчали и през това време на никого не разказали за нищо от това, което се удостоили да видят”.
На тази планина обитава особена Божия благодат. Това беше едно от местата, на които пролях най-големите си сълзи на еврейска земя. Думите на отец Борис, четящ евангелския разказ ехтяха в храма и в този момент усетих как времето е един изкуствено създаден от хората ориентир. Хилядите години всякаш изчезнаха, полъха на вечността завладя сърцето ми силата на Христовата светлина проникваше в мен с всяка изминала минута. Това беше моето Преображение! На Таворската планина христовите отшелници възпяват Бога на всякакви езици. На това място си закупихме кръстчета, осветено масло, пръст, тамян и вода за сила и спомен от Божията земя. В храма се поклонихме на чудотворната икона на Света Богородица „Неувяхващ цвят”, изцелителка на болни от рак. Много благодарни поклонници, които са получили помощ и изцеление след молитвите си пред нея, са се върнали тук и са я украсили със златни и сребърни дарове и са разположили около нея снимки с имената и адресите си.
Спускайки се от планината Тавор бях завладяна от прекрасното чувство на съпричастност към това изключително, божественото събитие, за което благодаря на Господ.
Автобусът ни очаква и сред всеобщия ентусиазъм, екскурзоводът Давид ни обяснява, че потъналите в дълбока трева земи, които виждаме от двете страни на пътя ни са именно онези житни ниви, по които се е движил Христос с учениците си. От златните класове на буйната пшеница сега няма и спомен, но посоката е същата - Капернаум, градът на Иисус. Той избира древният град Капернаум за център на Неговата проповед. Христос се преселва тук със Своята Майка от Назарет и в градската Синагога започнал проповедта Си. В Капернаум Господ избрал някои от Своите апостоли. Тук Той възкресил дъщерята на Иаир и изцелени тъщата на св. Апостол Петър, човека с изсъхналата ръка в синагогата, немия бесноват, слугата на стотника, разслабления, чийто одър бил спуснат от покрива на къщата, кръвотоивата жена, двама слепци, бесноватия. Станали много други чудеса. Но Учителят Христос не намерил в недостойния град желания плод на правда и вяра и бил принуден с тъга да изрече: „И ти, Капернауме, който до небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш”. Последвалите събития довели града до истински упадък. През този ден посетихме Планината на блаженствата, намираща се на западния бряг на Галилейското езеро, където Спасителят произнесъл пред народа Своята проповед за блаженствата. Малко по-късно се отправихме към Табха – мястото на нахранването на множеството с 5 хляба и 2 риби. Това е едно от най-разказваните чудеса извършени от Иисус, чиито впечатления са се предавали от баща на син няколко столетия след Неговото Възкресение. След прочитане на Евангелието свидетелстващо за това събитие, се поклонихме и целунахме камъка на който е стоял Господ, раздавайки храната на хората. Стана ни навик при всяко посетено място да си закупуваме нещо характерно за него. Тук естествено символичните две риби изобилстваха върху купички и чинии, различни видове порцеланови изделия и сувенири.
Поглеждам листа с програмата, който държа в чантата си и с трепетно вълнение се подготвям за следващата светиня – място, което е изниквало в съзнанието ми от малка, събитията и случките, които са свързани с него са го превърнали в „запазена марка” за една личност - Иисус Христос. Християнина, четящ сказанията на Новия завет знае, че ежедневието на Бог, Неговите чудеса, притчи и наставления са свързани с бреговете на Галилейското езеро. Отправяме се към един от пристаните му за да си отдъхнем и опитаме от местната, прочута риба „Свети Петър”. Езерото се намира в област Галилея и е най-големият сладководен басейн в Израел. Наричат го още Генисарет. Обградено е от невисоки ридове, като повечето от бреговете му са пусти. От преданията на историците знаем, че цялата местност е била много по-обработена и много по-хубава по времето на Христос. В околностите на езерото живеели разноплеменни народи, оттам минавали важни международни пътища и това място било превъзходно за проповедническа дейност. Галилейското езеро ни посрещна с кристалните си води и съвършено спокойствие, което нарушават само туристите като нас. Качихме се на корабче, построено по подобие на античните и навлязохме в по-дълбоки води. По време на тази разходка се опитахме да хванем риба, но мрежата беше все празна. С улова не ни провървя и докато разсъждавахме върху причините, наоколо заехтя химна на България. Изненадани вперихме поглед в нашите водачи, които придържаха малко касетофонче – това беше тяхната изненада и поздрав за нас българите, плаващи във водите на Генисаретското море.
Колко ли пъти се е откъсвал от света и загледан в дълбоките води, Иисус е посрещал нощта, притваряйки морните си клепки. Нима беше истина, че загледана в отраженията на светлините, бликащи по заспалите галилейски води, склопих жадните си очи и аз. Сънят ме грабна и понесе в дебрите си там, на мястото, където е заспивал Господ!
И докато по Галилейското езеро се разходихме с корабче, река Йордан ни предизвика да се потопим във водите и. Това не беше изненада за никого, тъй като всички очаквахме символичното кръщение. Във ведрата и слънчева, съботна утрин се отправяме за мястото, където „в ония дни дойде Иисус от Назарет Галилейски и се кръсти от Йоана в Йордан”. Евреите наричат тази земя земният Рай, създаден от Бога за първите човеци Адам и Ева। Река Йордан извира от планината Ермон и се влива в северната част на Галилейското езеро. Дължината и е около 300 км., като това е най-известната река на земята. Сега мястото на Кръщението на Спасителя е непристъпно за поклонници и реката там е почти пресъхнала. Затова ние се отправяме на 40 км. северно към къпалнята, пригодена специално за посетителите богомолци. На всяко от посетените места в Израел, свещениците, ръководещи нашата група първо прочитаха евангелския разказ свидетелстващ за събитието, благославяха ни и после всеки се вглъбяваше в молитвата си. Облечени в бели роби запяхме хвалебствена песен към Господа и докато се вайкахме колко ли е студена рекат, всеки един от нас бе потопен трикратно в йорданските води, изваждайки предварително хвърления от свещеника кръст. Водите на реката са тъмнозелени, но наляти в бутилка придобиват обикновен, бял цвят, който се запазва за дълго. Много от нас си взеха от драгоценната светиня за вкъщи. Подхождайки с вяра и поръсвайки с нея дома, тя е благодатна и чудотворна при много телесни и душевни беди. Истинска изненада за нас бяха скритите камери, които закътани сред дърветата превърнаха нашето „кръщение” в документирано събитие и съкровен спомен.
Сред приказната гледка от внушителни палми и ароматни, цветни градини покриващи долината на река Йордан, пътувайки по протежението и, се отправихме към град известен като най-стария в света – Йерихон. Тъй като се намира на палестинска територия, все още не беше ясно дали автономните власти ще разрешат влизането ни. Наблюдавайки през прозореца на автобуса ставам свидетелка на променяща се природна картина. Богатата растителност и тревни площи постепенно отстъпваха на голи камъни и сухи, пожълтели от слънцето пясъци, навлизахме в Йорданската пустиня. Въоръжените палестинци не показаха враждебност, а по-скоро се радваха на посещението ни. Градът Йерихон е с богата библейска история, а Господ Иисус Христос многократно го е посещавал. В него Той изцелил двама слепци, посетил дома на митаря Закхей, който повярвал в Него и се покаял. В този дом влязохме и ние, а на двора му още простира клони две хиляди годишна смокиня, в чийто дънер се побира човешки бой и си направихме атрактивни снимки. В Йерихон видяхме много камили, тараби преливащи от плодове и огромно множество народ, който се движеше стихийно, във всички посоки.
Всякаш следвайки стъпките на Христос се отправихме на север към Планината на изкушенията. В тази планина идва Господ след Кръщението Си в река Йордан и преди да започне Своето служение се подлага на 40 дневен пост, като през това време е трикратно изкушаван от сатаната. На мястото на първото изкушение днес е построен православен храм, в който се извършват ежедневни богослужения. До там достигаме с помощта на лифт и тесни, криволичещи пътечки. На втория етаж на манастира е съхранен камъка, на който Иисус е отправял молитвите Си, докато се борел с тъмните сили на злото. След поклона, отнасяме със себе си памуче докоснато до светинята. От Манастира на изкушенията пътят продължава нагоре до върха на планината и от тази височина се разкрива внушителна панорамна гледка към Йерихонската долина, Мъртво море и Амонитските планини.
Програмата ни подсказва, се насочваме към Мъртво море, но по пътя, движейки се през пустинята минаваме през Кумранските възвишения. Кумран е място, станало особено известно през втората половина на 20 век, заради прословутите свитъци, намерени там през 1948 г. от палестинско овчарче. Попадайки на керамични делви, местните бедуини били силно разочаровани, когато вместо очаквани съкровища се натъкнали на кожени свитъци от предхристиянско време, за чийто автори се считат живеещите по това време есеи. Обикаляйки сред археологическите разкопки, групата ни е поканена да изгледа филм, разкриващ част от дейността на изследователите и предположенията направени след грандиозното откритие. Разчитането на Кумранските ръкописи е трудоемко и сложно поради неустойчивостта и разпадането на керамичната плочка, върху която са писани буквите. Въпреки това са открити и разчетени над 400 текста, от тях 175 библейски, сред които са всички книги на Стария завет. Това са най-старите версии на библейски текстове и тълкувания върху тях, които са открити досега.
Под палещите лъчи на слънцето и сред масиви от пясъчници, пътят ни продължава спускайки надолу към най-ниската точка на земната повърхност – Мъртво море. Мъртво море се намира на 396 м. Под морското равнище и е неповторим природен феномен. Водите му имат най-голямата соленост на планетата, която определя изключителната плътност на водата. Тя е причината човек да се намира върху водната повърхност и да не може да потъне. Мъртво море е от онези природни обекти, които са вписани в Червената книга и се намират под защитата на международните закони за екология.
Нетърпението да усетим „как няма да потънем”, ни караше трескаво да се преобличаме в местните съблекални. С див ентусиазъм всеки се отправяше към брега, който вместо пясък представляваше сбита, сива кал. С навлизането навътре калта ставаше все по-черна, гъста и затъваща, като това показваше и по-големите и лечебни качества. В момента, в който бях напълнила достатъчно шишета с морска кал и реших да се излегна по гръб, водата задържа тялото ми на повърхността. Въодушевлението и еуфорията ни накараха да направим свободно и други гимнастики, с които се опитвахме да „изпробваме водата” в различни положения на тялото, но тя не допускаше да потънем. Като изключим вълнението от непознатото досега чувство, Мъртво море не беше от местата, от които си тръгнах с приятни усещания. Там са потъналите заради разврата и престъпността си, унищожени „с жупел и огън” градове Содом и Гомора, чиито очертания могат да се видят и днес при хеликоптерна обиколка. Мисълта за страшния катаклизъм, черните и неподвижни води на морето лишени от какъвто и да било живот, карат човек да усети в пълния смисъл предупреждението на старозаветните слова „...Спасявай душата си, не поглеждай назад и нийде не се спирай в тая околност”.
Съветът на отец Борис да не прекаляваме с престоя в морето, чиито води с лекота изсмукват жизнените сили, не беше послушан и едва към края на изпълнения с преживявания съботен ден, отново бяхме готови за път. Път, който ни водеше към най-святото място на земята. Очакваше ни Йерусалим и прекрачвайки неговите порти, ние никога вече нямаше да бъдем същите!
С приближаването към Светия град у мен се пробуждаха най-силните ми представи за Иисус, формирани още в детските ми години. Стараех се да не взимам участие в диалога, който непрекъснато се водеше в автобуса, защото исках да „видя” Господ влизайки в Йерусалим, да „чуя” словата Му и да усетя, че вървя по Неговия път. Всякаш прочел мислите ми, свещеникът взе микрофона и обръщайки се към нас каза: „Движим се по пътя, по който е вървял Господ Иисус Христос за последен път дни преди разпятието Си. Наближавайки града, Той се спрял със Своите ученици, помолил ги да изостанат от тълпата и със сълзи на очи изрекъл: „Йерусалиме, Йерусалиме! Колко пъти се опитвах да събера чедата ти, както кокошка прибира пилетата си под крилата си, но не искахте!”
Влизането в Йерусалим може да стане през няколко порти, като ние минахме през двуаркова врата, известна под името „Златна”. В тази късна съботна вечер ни предстоеше да вземем участие в светата литургия на Божи гроб. Имахме на разположение около два часа, през които всеки трябваше да си отдъхне и подготви за посещението. Покрай настаняването в новия хотел, те неусетно преминаха. Малко преди единадесетия час на нощта, се събрахме отново и потеглихме към Божи гроб. Автобусът спря под крепостната йерусалимска стена и по улица с високи стени, продължихме към върха. Храмът на Гроба Господен, наречен още храм „Възкресение Христово” е най-великата християнска Светиня, където е станало Изкуплението на човешкия род. Храмът представлява един внушителен по размери комплекс, побрал под общ покрив хълма Голгота, Гроба Господен и още десетки параклиси, църкви и свети места, чиито посещаване изисква много време. Още при влизането в храма, на самия вход е положен така нареченият Розов камък, на който Иисус Христос е помазан след свалянето Му от кръста. „Камъка на помазването” е дълга плоча с кафеникаво розов цвят, върху която е коленичило множество и докато бяхме там непрекъснато бе заобиколена от хора। Този камък е изключително чудодеен и скъп за всички християни, от него се разнася ароматно благоухание, което попива върху кожата и дрехите на докосващите го богомолци. Чрез допир, върху него се освещават и всякакви любими предмети, дрехи и закупени кръстчета. Притегателната му сила е изключителна, там се леят най-големите сълзи и ридания. Наложи ни се да се наредим на опашка, докато успеем да целунем светинята. Да се остане за дълго над него е невъзможно, трябва да се действа бързо, защото винаги чака някой друг. Макар и за секунди, ръката ми беше там. На мястото, където е лежал Господ!!!
Свещената гробница е един огромен комплекс от свети места и ако се отклониш от групата и попаднеш в някой от лабиринтите и тунелите, опасността да се изгубиш и не излезеш оттам е голяма. Тълпите от хора са навсякъде, чуват се разговори на какви ли не езици и при най-малкото разсейване се озоваваш сред непознати. Стараем се да следваме начертания план и се насочваме към Божигробската капела – пещерата, в която е погребан и където Христос възкръсва. Намира се недалеч от Камъка на помазването, вдясно от него навлизайки във вътрешността на храма. Прекрачването на прага на най-голямата християнска светиня отнема време и мълчаливо се нареждаме на опашка. Пред входа на Божи гроб стои пазач, който допуска поклонниците, контролира движението и се опитва да въдворява ред, сред непрекъснато прииждащите потоци от хора. Божигробската гробница е била многократно разрушавана, но умишлено или не, иноверците винаги са запазвали основата на гроба. По този начин се знае и се е запазило точното място на погребението. Днес от двете страни на входа на параклиса с кубична форма има по две усукани, вити колони, големи свещници и 12 кандила, посветени на Христовите ученици.
В Живоносния Гроб Господен не можеш да останеш за дълго. Пропускат ни по двама. Нисък вход води до вътрешния притвор, който се осветява от многобройни кандила и восъчни свещи. Успяваме да коленичим и полагаме главите си върху мраморни плочи, които са поставени върху погребалното Ложе. Там три дни почивало тялото на Спасителя. Истина ли беше това или сън?! Господи, толкова пъти съм си представяла пещерата на Твоето Погребение; Ангелът възвестяващ Възкресението Ти, уплашените пазачи, Пречистата Ти Майка и вълнението на Мария Магдалена. „Ангелът се обърна към жените и им рече: не бойте се; зная, че търсите разпнатия Иисуса; няма Го тук: Той възкръсна, както беше казал; дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ, и идете скоро, та обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите, и ето, преварва ви в Галилея; там ще Го видите.(Мат.28:5-7)
Tази картина е спохождала мислите ми още от безгрижното ми детство. Винаги съм имала усещането, че ще дойда тук, не съм била сигурна, че ще стане и сега, когато вече се случваше, ми беше трудно да го повярвам. Осъзнаването, че си поклонник на Божи гроб настъпва малко по-късно. С течение на времето, когато вече безкрайните опашки и нестихващата тълпа са само спомен, в съзнанието ми изпъква единствено оня момент – мигът, в който нозете ми прекрачиха Гроба Господен и сърцето ми остана завинаги там.
Точно тук, на това място от Светата земя, Господ изпраща най-голямото чудо: Бсяка година в навечерието на Православния Великден (Велика събота), йерусалимският патриарх влиза в Гроба Господен и получава Благодатния огън. „Този огън е свещен! Той не запалва нищо, до което се допира, той не пари, а само гали с лека топлина. Това е Божията светлина!” Оттук прокънтява възгласът към цялата планета: Христос воскресе! Това чудо, което продължава вече почти 2000 години е живо свидетелство и доказателство за истинността на нашата Вяра!
През тази нощ от поклонението ни на Божи гроб, ние взехме участие в няколко часова литургия отслужена от гръцки и руски свещенници. Богослужението започна малко преди полунощ и завърши в 4.00 сутринта. Множеството непрекъснато се увеличаваше, поклонниците тук прииждат от различни точки на земното кълбо. Нашата група се пръсна сред потока от хора и в последвалите богослужебни часове всеки отправяше молитвата си от мястото, където беше попаднал. В тази особена вечер, нощта срещу Неделя Кръстопоклонна аз бях на Голгота! Мястото, на което се е мъчил разпънатият наш Христос!
Тази четиричасова литургия ми се стори толкова дълга и изморителна. Изведнъж усетих как започвам да огладнявам, а гърлото ми пресъхваше от остра жажда. Краката ми постоянно изтръпваха, мисълта, че няма къде да седна ме караше да се чувствам безсилна. Тълпата, сред която се намирах, не ми даваше голяма възможност да направя някакво по-различно движение, което ми налагаше едно определено положение – стоиш и търпиш. Хиляди пъти се обвинявах защо не се бях подготвила по-добре, защо не бях почивала, а стоях с часове в изпиващи силите води на Мъртво море. Господи, аз не можех да издържа права няколко часа на това място, а какво е било на Тебе, Спасительо, Наш? Иисусе, какви са силите, които си имал Ти за да изтърпиш доброволно тази нечовешка болка, тежките скърби и терзания! През цялото си земно съществуване Ти си знаел за всичко, което Ти предстои и въпреки това си се стремял към него. Избрал си страданието и доброволно си се подложил на чудовищното изживяване. Прости ми, Господи, но тази съзнателна жертвоготовност винаги е будила у мен не толкова благодарност, колкото огромна мъка, силна любов и гняв към всички нас човеците. И нима днес, съвременникът живеещ 2000 години по-късно не би те предал? Нима не те разпъваме ежедневно с мислите, думите и делата си? Пътят, по който сме тръгнали, към Тебе ли води? Ти дойде да ни напомниш, че без любов не се живее, а ние престъпихме този завет.
Престоят на Божи гроб и молитвеното участие на Голгота бяха едно изпитание за нас поклонниците। Към края на службата, рано сутринта на неделния ден, умората ми беше изчезнала. Свещенниците даваха причастие на предварително изповядалите се и това беше най-големият подарък в живота ми. Никога няма да забравя мига, когато в сърцето на Светата земя, на самата Голгота, аз станах причастна на Христос!
Причастието не се взема за пречистване на тялото и душата, както много хора си мислехме, а получавайки го ставаш съпричастен на Бог! Това беше уточнението, което направиха за нас свещенниците.
Когато в 4।00 часа на новия ден напуснахме Божи гроб, ние вече бяхме станали хаджии. Вълнението от прозвището, което бяхме придобили ни правеше доволни и щастливи, назовавахме се с новите си имена и изпробвахме комбинациите на придобитата титла към различните имена.
В един от следващите дни, ние отново се върнахме на Божи гроб. Направихме го по Via Dolarosa – пътя, по който Господ сред чудовищни мъки и изтезания безотказно е носил кръста си към Голгота. Днес, тази тясна и безкрайно дълга йерусалимска улица е препълнена с търговци, чиито тараби и стоки са разположени от двете страни на високите каменни стени, което прави преминаването още по-трудно. Сред този търговски безпорядък християните са направили 14 станции, спирки ознаменуващи най-тежките мигове на Божия Син, вървящ към мястото на Разпятието. Гледката е покъртителна, а мъката неописуема. За поклонника, обичащ истински Христос, премнаването по Скръбния път е тежко изпитание. Покъртителните гледки са навсякъде – Господ е предаден на съд, получавайки кръста си следват низ от мъчения и нечовешки изтезания. Малък параклис представя срещата на Иисус с майка Му, сърцераздирателен момент за безпредела на майчината любов, да бъде до с Него и в сетния Му час. Следват покъртителни изпитания: падането на Христос, изтриването на потта от лицето Му, оплакването на йерусалимските жени, забиването на трънения венец, бичуването, което за него е било двойно - 80 камшични удара, снемането на дрехите, приковаването към кръста и Разпятието. Сред всичко това евангелския разказ оживява пред човешкия взор и умът се пренася назад във времето, ставайки жив свидетел на събитията от преди две хиляди години. Вярващ или не, човекът вървящ по Via Dolorosa изпитва смазващо безсилие! Съмненията за евангелската истина са изключени। Тук няма как да не усетиш безграничната Христова любов и несравнима Божия саможертва!
След поклонението на Via Dolarosa ни предстоеше да посетим едно изначално място, заради което съществуваха всички останали, „защото днес ви се роди Спасител, Който е Христос Господ”. Витлеем. Тъй като от 1995 година градът е под контрола на Палестинската автоноимна власт, ни се наложи за втори път да изоставим нашия еврейски гид и да се прехвърлим в друг, местен автобус. Наразрешеният израело-палестински конфликт не позволява поданиците на едната държава да преминават границите на другата. В Палестина ни посрещна наша сънародничка, българка омъжена за арабин и живееща там от 12 години. Под нейно ръководство посетихме Базиликата „Рождество Христово”, която е построена над Пещерата на Рождеството, където се намират и светите Ясли. Улиците пред храма, както и самият храм бяха препълнени с народ. Нестихваща тълпа и многообразие от чуждопоклонници преливаха от дверите на Базиликата. Предварително си закупихме свещи, иконички и миро за да може да ги докоснем до светото място. Увлечени от разказите на българската екскурзоводка, някак неусетно премина последвалото няколко часово чакане пред входа на пещерата. Прекрачихме вратата на подземен храм, осветен от множество кандила. Мястото на Рождеството е обозначено със сребърна звезда с надпис на латински език, който в превод гласи: „Тук от Дева Мария се роди Иисус Христос”. Поклонниците тук се придвижват внимателно и безмълвно, затова и цялото място беше изпълнено със смирение и тишина, която те кара да почувстваш, че през „онази нощ” тук се е родил Младенецът Христос. Срещу звездата няколко стъпала водят надолу към мраморна ниша, където се намират рождествените ясли: „ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли”.
В Базиликата „Рождество Христово” се докоснахме до мраморна колона с изографисана върху нея икона с Неръкотворния образ на Иисус Христос. Преди 12 години иконата явила своята чудотворна сила, като една сутрин от очите на Христос потекли сълзи, ухаещи на благовонно миро. Образът на Спасителя гледал пронизващо печално, а очите му мигали като очи на жив човек. Това е чудо продължило няколко месеца и е наблюдавано от много поклонници.
След като посетихме и мястото на избитите от цар Ирод младенци, екскурзоводката ни поведе към един католически храм, построен върху пещера, известна под името Млечна. Тук, на това място света Богородица спряла на път за Египет за да накърми малкия Иисус. Падналата капчица мляко оцветила стените на пещерата в бяло. Тази приказна на пръв поглед история кара много поклонници да отнасят със себе си ронещият се от всички страни ситен, бял прашец. За чудодейната му сила изслушахме много истории, достоверността на които се пазеше в дебела тетрадка. От храма ни разказаха, че непрекъснато пристигат благодарствени писма от хора изпаднали в немилост, беда и тежки заболявания, които с помощта на млечния прах и усърдна молитва са получили изцеление. Най-честите молби тук са за добиане на рожба при проблемно забременяване, трогателна беше и историята за раково болен човек, който наскоро беше получил напълно изцерение.
Два дена преди отпътуването ни за България ни предстоеше да посетим едно силно историческо и значимо място, разположената източно от Йерусали – Гетсимания. Този район е покрит от хилядолетна маслинена гора и много от дърветата са от времето на Христа. Прекрачвайки прага на Гетсиманската местни жители ни посрещнаха с маслинови клонки. Този дървесен вид изпълва почти цялата градина, като само една полусуха маслина датира от времето на Христос. Един огромен, бял камък лежи в основата на католически храм. Камъкът на Христос! С устните си докосвам тази изключителна светиня, върху която са текли божествени сълзи заради земни страдания. Отдавайки се на молитва в последните мигове от живота си, Иисус влиза в Гетсиманската градина и в този тежък час с прескръбна до смърт душа се обръща към Небесния Отец: „Ава, Отче! За Тебе е всичко възможно; отклони от Мене тая чаша; но да бъде не каквото Аз искам, а каквото Ти”. Кулминацията настъпва тук. Сред вековните стволове на дърветата огряни от пролетната луна, в нощта на страшния четвъртък срещу кървавия петък се сблъскват двете природи на нашия Спасител Христос – човешката и божествената. Изоставен от най-близките Си, в този тревожен, среднощен час, Той избира чашата на Страданието за да спаси човешкия род. Осъзнавайки вечния съкровен смисъл на онова, което върши Иисус се изправя пред „онова, което Му предстои” и приемайки несправедливото поругание и унижение изразява пълна победа на Божественото начало сред човешкото!
Следвайки хода на събитията от съдбовната нощ, не след дълго се озовахме и на онова място, където „три пъти пропял петел и Петър горчиво заплакал”. Когато любимият Христов ученик се отрича от Него и осъзнава какво е станало, Той намира спасение единственов разкаянието. Посещаваме бял и красив йерусалимски храм построен на това място заради онази нощ, което Петър никога не могъл да забрави. Той често плачел и очите му, както говори преданието били винаги червени от сълзите.
Поклонническото ни пътуване в Израел беше една седмица на духовна радост и благодат. Посетихме много от местата свързани със земния живот на Иисус Христос, неговите предшественици, спътници и последователи. Не е възможно да се опишат всички те, но няма как да изпуснем едно от най-светите места в Палестина, Гроба на Пресвета Богородица. Съгласно нейното желание, Божията Майка билапогребана в Гетсиманската градина, където били гробовете на нейните родители. Върху пещерата, в която било положено тялото на Богородица, днес се издига подземна църква. До нея се слиза по широко, стръмно стълбище и е осветена от множество кандила и свещи. Пропускайки ни по един, се поклонихме на каменното ложе, на което три дни почивало тялото на Дева Мария. Непропуснахме да осветим онова, което носихме със себе си и изпълнени с благоговение и почит целунахме чудотворната икона „Света Богородица Йерусалимска”. Християните знаят и вярват, че майка Богородица е възкръснала на третия ден след славното си Успение. За да утешат закъснелия за погребението апостол Тома, учениците Христови отворили гробната пещера, където било положено тялото, но тя била празна. Силно натъжени т епомолили Бог за откровение на странното събитие. На небето се явила Божията Майка, обкръжена от пеещи Ангели и сияеща в слава, утешила ги: „Радвайте се, защото съм с вас през всички дни!”
Наближава краят на нашето пътуване по Светата земя। След броени минути самолетът ще напусне летище Бен Гурион. С последен поглед запечатвам екзотичната гледка от слънце, палми и блестящи морски синева. Тръгвам си с радост и се разделям с мъка от Обетованата земя. Но я има и утехата, че Бог е навсякъде! Казват, че когато веднъж посетиш Божията земя, се връщаш отново. Нашият свещенник отправя последните си слова: „Вие вече сте хаджии и не искам, когато се върнете в България, това да ви прави горди. Вие стъпихте на земята, която Христос е осветил с кръвта Си и това трябва да ви донесе смирение”.
Иисус Христос е най-прекрасната личност, живяла някога на земята. Той възстановява духовната близост и връзка между Бога и хората и се превръща в Спасител на целия човешки род. В едно древно писмо отпревено от председателя на йерусалимския народ до Римския сенат се казва: „В нашите времена се появи един велик и добродетелен човек на име Иисус Христос...Той има висок и прекрасен ръст, благородно лице. Онези, които са Го виждали, Го обичат и Му се боят. Той има вълниста коса, която е по-скоро къдрава. Тя се спуска до раменете Му и се разделя по средата на главата Му, според обичая. Челото Му е чисто и равно, а лицето - без петна или бръчки. То е покрито с нежна руменина. Носът и устата Му са красиви. Има къдрава брада със същия орехов цвят, с който са обагрени и косите на главата Му. Тя е много дълга и е раздвоена. Очите Му са сиви и много светли. Когато укорява, е страшен, акогато поучава, е любезен и весел, без да губи достойнството Си. Никой не Го е виждал гръмко да се смее, но често са Го виждали да плаче. Тялото Му е изправено, а ръцете и краката са хубави. В разговор е сериозен и уверен. Той се откроява с голяма хубост сред останалите човешки синове”.
Признавайки Христа за човек, ние трябва да помним, че Той същевременно е Богочовек, пълно въплащение на Бога в човек. И по време на своите проповеди „мнозина повярваха в Негово име като гледаха знаменията, които вършеше...”
Христовото учение се превръща в духовна и притегателна сила с неизмерима величина. Опознавайки Христос, земните люде проумяват основата и хармонията на Вселената. Христос разпалва надежда, вяра, любов и установява мир в света. За всички нас хората, Той остави словото си: „Аз съм Пътят, и Истината, и Животът”।
Автор: поклонница святаго града Иерусалима хаджи Милена Цанкова
