Светата земя

Ако искаш да станеш хаджия,

Не скитосвай нито с тия, ни с ония,

А се моли митарски в своята килия!

Преподобни Амвросий Оптински

Спомням си, че когато бях дете много често си представях Светата земя. Тогава дори незнаех, че е Света, но разказа за Витлеемската звезда, пясъците на Йорданската пустиня, разпиляната от вятъра коса на Иисус Христос, проповядващ карай бреговете на Галилейското море, оживяваха пред очите ми, докато един ден представите ми се превърнаха в преживявания, а Обетованата земя стана реалност.

В късния следобед на 26 март пристигам на летище София и непознавайки никого, се мъча да предположа, кои от пасажерите ще са мои спътници в предстоящия полет. Макар и да бях предупредена, се оказа, че не е толкова лесно да хванеш самолет за Израел. Местните власти ни подлагат на интервю, за някой траещо минутка-две, но аз съм сред най-разпитваните.

Няколко часа по-късно самолета се приземи на летище „Бен Гурион” в Тел Авив, ново, модерно, едно от най-охраняваните в света.

Израел, държава създадена преди 3000 години, за да просъществува самостоятелно едва три столетия, преди да бъде възстановена в средата на миналия век; земя, с която е свързана цялата история на човечеството и чието име присъства и днес във всички новинарски емисии. Светата земя е земната родина на Христос Спасителя и духовна родина на всички християни. Тук Господ Иисус Христос живял, поучавал, извършвал чудеса, бил разпънат за спасението на света, възкръснал и се възнесъл на небето. На Светата земя преминал и животът на Божията Майка до Нейното славно Успение. Оттук тръгнали на проповед светите Апостоли, тук се е проляла кръвта на първите мъченици за Христа.

Вълнението на вярващия е неописуемо. От времето на Христа са минали повече от 20 века, много събития са се случили, много е разрушено и променено, но това е същата земя, по която е ходил нашият Господ Иисус Христос. Хиляди хора от цялата планета ежегодно се стичат тук на поклонение. Всяка педя, всеки камък тук са живо свидетелство за Евангелската истина.

Екскурзоводите ни са двама свещеници от България и един български евреин, живеещ в Израел и познаващ отлично историята на Стария завет. Първите думи на Давид са свързани с благодарност към нашия народ. Евреите още пазят спомена за единствената държава подкрепила ги по време на Втората световна война – България. Групата ни е голяма и доста атрактивна – хора на различна възраст, различни възможности и финансово положение, са устремени към една обща цел – поклонение на Гроба Господен и докосване до светостта.

Гледайки Тел Авив, за мен чужденката, живееща в началото на 21 век е много трудно да си представя, че тази част от израелската държава има нещо общо с обещаната Обетована земя на евреите. Тук всичко е ново и твърде съвременно. Оказва се, че съм права, градът няма и сто годишна история, затова се отправяме към един от неговите квартали – Яфо. Яфо е бил един от най-важните пристанища на Древен Израел и едно от най-старите селища в света. Силното слънце, кристално чистото море и изобилието от палми, постепенно ни въвеждат в света на екзотиката. Посещаваме Моста на зодиите и храма на свети Петър, където апостолът е възкресил починалата девойка Тавифа. Тъй като Яфо е център на емигриралите български евреи, на много кафенета и магазини тук все още се срещат надписи на български език.

С автобуса потеглихме за град Хайфа, най-голямото пристанище на еврейската държава и движейки се по крайбрежната равнина достигнахме Кесария – старата столица на римска Иудея. В този първи ден от нашата обиколка посетихме още няколко важни исторически и съдбовни места в Израел.Разгледахме селището на кръстоносците, римското пристанище, акведукта и римския амфитеатър. Една от спирките ни отведе на впечатляващите бахайски градини. И въпреки, че за нас християните е забранено да ги посетим, сме допуснати до втората входна тераса, от където пред очите ни се разкрива невероятно красива гледка. Това е място на абсолютен покой и тишина, една чудесна палитра от аромат на цветя, разточително зелено и градини, за чиято безупречност се грижат 24 часа в денонощието. Бахайските градини са едно от най-прекрасните места, които човек може да види през живота си, живо свидетелство за безпредела на човешкото усърдие и съвършенство.

Към края на този първи ден от нашето пътуване по Светата земя, посетихме още две важни места свързани както с Новия, така и със Стария завет на Библията: Пещерата, в която е живял Свети пророк Илия и кладенчето, където отивайки за вода Света Богородица получава вестта от архангел Гавриил за раждането на Христос Спасителя. Пещерата на свети пророк Илия е колкото дълбока, така и светла от стотиците свещи, които се палят ежедневно от многобройните посетители.

Отправяме се към селището, което дължи световната си известност на Божията Майка и нейния Единороден Син. В една долина, оградена от двете страни с бели отвесни склонове, се намира най-големият град на област Галилея – Назарет. В малкото селце Девицата Мария чула Благата вест и разбрала, че ще става майка. Тук е преминало детството на Иисус, изучавайки занаята на дърводелеца Йосиф. Кладенеца на Дева Мария се намира в сграда, известна като „Базиликата на Благовещението”. Нареждаме се на опашка за да си налеем от чудотворната, кладенчова вода; хвърляме монети, пожелавайки си нещо наум, над нас е иконата увековечила срещата, поглеждаме я и благодарим.

Когато потеглихме от Назарет, вече се свечеряваше.

Този един ден прекаран в Израел беше като въвеждащ момент между нашето съвремие и библейските времена. И уж беше един, а ми се стори безкраен. Пред очите ми започваха да оживяват неща, за които винаги съм имала определена представа. И макар, че не всички изглеждаха така както очаквах, трябваше да осъзная, че аз съм наистина там - аз стъпвам на земята, по която е минал Христос!

През следващите два дена посетихме множество места, като изходната ни точка беше град Тиберий, разположен на брега на Галилейското езеро и там се завръщахме да нощуваме. Денят ни започна с посещение на арабското селище Кефр-Канна, известно в Евангелието като Кана Галилейска. Там Спасителят проявява за първи път Своята чудотворна сила на едно брачно тържество, превръщайки водата във вино. Преди да влезем в сватбената църквата „Свети Георги”, построена през 19 в. С руска помощ, нашият свещеник ни съветва да насочим молитвите си за благополучие в семейния живот, за заздравяване на отношенията в дома и правилен избор за тези, които все още търсят своя партньор в живота. В памет на извършеното от Христос чудо, тук се съхраняват две големи каменни делви, издялани от цял камък, каквито са се ползвали по това време за съхраняване на течности. Около тези делви са нахвърляни стотици листчета, на които богомолците пишат своите молби за сполука в любовта. На входа на църквата, в дясната и страна е поставен съркофаг с мощи на свети хора от различни места на света. Желаещите да се докоснат до тях се редят на опашка, много от посетителите освещават там накити и любими предмети. Тук се продава прекрасно местно червено вино, приготвено за венчавка и благословение на младоженците. Ние също успяхме да си купим от него.

На юг от Кана се разстила долна Галилея, която учениците Христови често прекосявали заедно със своя Учител. Оттук се разкрива грандиозна гледка – на изток синее Галилейското езеро, пред него се разстила равнина, на юг се извисява връх Тавор, с арабско название „Джебел Тор”, т.е. „Планината на Бика”. Към този връх се отправяме и ние. Тавор се вижда отвсякъде от Израелската долина като един отделен зеленеещ се хълм. На върха на Таворската планина се е извършило едно от най-важните евангелски събития – славното Преображение на Спасителя. Автобусът ни спира в подножието на планината и поради тесния път, до върха поетапно ни извозват маневрени микробусчета. Усещането да си „нависоко” е рядко срещано в Израел, поглеждайки надолу всичко останало е под краката ми и осъзнавам, че всъщност с право евреите са нарекли този хълм планина, 588 м. надморска височина не се среща често по тези земи. Беседвайки със Своите ученици Христос често им говорел за божествената си същност, за земната Си участ и предстоящото разпятие. Тези Негови думи оставали непонятни дори и за най-приближените нему люде. За да укрепи вярата им и за да ги запази от униние и съмнение Иисус взима трима от тях – Петър, Йоан и Йаков и се изкачва на Таворската планина. Там на това място Господ се преобразил, лицето Му се изменило и светело като слънце, дрехите Му станали бели като сняг. Учениците чули гласа на Самия Бог; двама от най-великите старозаветни пророци – Моисей и Илия, засвидетелствали със своето явяване, че Иисус е действително Оня, за Когото предсказвали пророците. Когато тръгнали да слизат Господ им заповядал на никого да не казват за видението, дотогава, докато Той, след страданието и смъртта не възкръсне в третия ден: „И те замълчали и през това време на никого не разказали за нищо от това, което се удостоили да видят”.

На тази планина обитава особена Божия благодат. Това беше едно от местата, на които пролях най-големите си сълзи на еврейска земя. Думите на отец Борис, четящ евангелския разказ ехтяха в храма и в този момент усетих как времето е един изкуствено създаден от хората ориентир. Хилядите години всякаш изчезнаха, полъха на вечността завладя сърцето ми силата на Христовата светлина проникваше в мен с всяка изминала минута. Това беше моето Преображение! На Таворската планина христовите отшелници възпяват Бога на всякакви езици. На това място си закупихме кръстчета, осветено масло, пръст, тамян и вода за сила и спомен от Божията земя. В храма се поклонихме на чудотворната икона на Света Богородица „Неувяхващ цвят”, изцелителка на болни от рак. Много благодарни поклонници, които са получили помощ и изцеление след молитвите си пред нея, са се върнали тук и са я украсили със златни и сребърни дарове и са разположили около нея снимки с имената и адресите си.

Спускайки се от планината Тавор бях завладяна от прекрасното чувство на съпричастност към това изключително, божественото събитие, за което благодаря на Господ.

Автобусът ни очаква и сред всеобщия ентусиазъм, екскурзоводът Давид ни обяснява, че потъналите в дълбока трева земи, които виждаме от двете страни на пътя ни са именно онези житни ниви, по които се е движил Христос с учениците си. От златните класове на буйната пшеница сега няма и спомен, но посоката е същата - Капернаум, градът на Иисус. Той избира древният град Капернаум за център на Неговата проповед. Христос се преселва тук със Своята Майка от Назарет и в градската Синагога започнал проповедта Си. В Капернаум Господ избрал някои от Своите апостоли. Тук Той възкресил дъщерята на Иаир и изцелени тъщата на св. Апостол Петър, човека с изсъхналата ръка в синагогата, немия бесноват, слугата на стотника, разслабления, чийто одър бил спуснат от покрива на къщата, кръвотоивата жена, двама слепци, бесноватия. Станали много други чудеса. Но Учителят Христос не намерил в недостойния град желания плод на правда и вяра и бил принуден с тъга да изрече: „И ти, Капернауме, който до небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш”. Последвалите събития довели града до истински упадък. През този ден посетихме Планината на блаженствата, намираща се на западния бряг на Галилейското езеро, където Спасителят произнесъл пред народа Своята проповед за блаженствата. Малко по-късно се отправихме към Табха – мястото на нахранването на множеството с 5 хляба и 2 риби. Това е едно от най-разказваните чудеса извършени от Иисус, чиито впечатления са се предавали от баща на син няколко столетия след Неговото Възкресение. След прочитане на Евангелието свидетелстващо за това събитие, се поклонихме и целунахме камъка на който е стоял Господ, раздавайки храната на хората. Стана ни навик при всяко посетено място да си закупуваме нещо характерно за него. Тук естествено символичните две риби изобилстваха върху купички и чинии, различни видове порцеланови изделия и сувенири.

Поглеждам листа с програмата, който държа в чантата си и с трепетно вълнение се подготвям за следващата светиня – място, което е изниквало в съзнанието ми от малка, събитията и случките, които са свързани с него са го превърнали в „запазена марка” за една личност - Иисус Христос. Християнина, четящ сказанията на Новия завет знае, че ежедневието на Бог, Неговите чудеса, притчи и наставления са свързани с бреговете на Галилейското езеро. Отправяме се към един от пристаните му за да си отдъхнем и опитаме от местната, прочута риба „Свети Петър”. Езерото се намира в област Галилея и е най-големият сладководен басейн в Израел. Наричат го още Генисарет. Обградено е от невисоки ридове, като повечето от бреговете му са пусти. От преданията на историците знаем, че цялата местност е била много по-обработена и много по-хубава по времето на Христос. В околностите на езерото живеели разноплеменни народи, оттам минавали важни международни пътища и това място било превъзходно за проповедническа дейност. Галилейското езеро ни посрещна с кристалните си води и съвършено спокойствие, което нарушават само туристите като нас. Качихме се на корабче, построено по подобие на античните и навлязохме в по-дълбоки води. По време на тази разходка се опитахме да хванем риба, но мрежата беше все празна. С улова не ни провървя и докато разсъждавахме върху причините, наоколо заехтя химна на България. Изненадани вперихме поглед в нашите водачи, които придържаха малко касетофонче – това беше тяхната изненада и поздрав за нас българите, плаващи във водите на Генисаретското море.

Колко ли пъти се е откъсвал от света и загледан в дълбоките води, Иисус е посрещал нощта, притваряйки морните си клепки. Нима беше истина, че загледана в отраженията на светлините, бликащи по заспалите галилейски води, склопих жадните си очи и аз. Сънят ме грабна и понесе в дебрите си там, на мястото, където е заспивал Господ!

И докато по Галилейското езеро се разходихме с корабче, река Йордан ни предизвика да се потопим във водите и. Това не беше изненада за никого, тъй като всички очаквахме символичното кръщение. Във ведрата и слънчева, съботна утрин се отправяме за мястото, където „в ония дни дойде Иисус от Назарет Галилейски и се кръсти от Йоана в Йордан”. Евреите наричат тази земя земният Рай, създаден от Бога за първите човеци Адам и Ева। Река Йордан извира от планината Ермон и се влива в северната част на Галилейското езеро. Дължината и е около 300 км., като това е най-известната река на земята. Сега мястото на Кръщението на Спасителя е непристъпно за поклонници и реката там е почти пресъхнала. Затова ние се отправяме на 40 км. северно към къпалнята, пригодена специално за посетителите богомолци. На всяко от посетените места в Израел, свещениците, ръководещи нашата група първо прочитаха евангелския разказ свидетелстващ за събитието, благославяха ни и после всеки се вглъбяваше в молитвата си. Облечени в бели роби запяхме хвалебствена песен към Господа и докато се вайкахме колко ли е студена рекат, всеки един от нас бе потопен трикратно в йорданските води, изваждайки предварително хвърления от свещеника кръст. Водите на реката са тъмнозелени, но наляти в бутилка придобиват обикновен, бял цвят, който се запазва за дълго. Много от нас си взеха от драгоценната светиня за вкъщи. Подхождайки с вяра и поръсвайки с нея дома, тя е благодатна и чудотворна при много телесни и душевни беди. Истинска изненада за нас бяха скритите камери, които закътани сред дърветата превърнаха нашето „кръщение” в документирано събитие и съкровен спомен.

Сред приказната гледка от внушителни палми и ароматни, цветни градини покриващи долината на река Йордан, пътувайки по протежението и, се отправихме към град известен като най-стария в света – Йерихон. Тъй като се намира на палестинска територия, все още не беше ясно дали автономните власти ще разрешат влизането ни. Наблюдавайки през прозореца на автобуса ставам свидетелка на променяща се природна картина. Богатата растителност и тревни площи постепенно отстъпваха на голи камъни и сухи, пожълтели от слънцето пясъци, навлизахме в Йорданската пустиня. Въоръжените палестинци не показаха враждебност, а по-скоро се радваха на посещението ни. Градът Йерихон е с богата библейска история, а Господ Иисус Христос многократно го е посещавал. В него Той изцелил двама слепци, посетил дома на митаря Закхей, който повярвал в Него и се покаял. В този дом влязохме и ние, а на двора му още простира клони две хиляди годишна смокиня, в чийто дънер се побира човешки бой и си направихме атрактивни снимки. В Йерихон видяхме много камили, тараби преливащи от плодове и огромно множество народ, който се движеше стихийно, във всички посоки.

Всякаш следвайки стъпките на Христос се отправихме на север към Планината на изкушенията. В тази планина идва Господ след Кръщението Си в река Йордан и преди да започне Своето служение се подлага на 40 дневен пост, като през това време е трикратно изкушаван от сатаната. На мястото на първото изкушение днес е построен православен храм, в който се извършват ежедневни богослужения. До там достигаме с помощта на лифт и тесни, криволичещи пътечки. На втория етаж на манастира е съхранен камъка, на който Иисус е отправял молитвите Си, докато се борел с тъмните сили на злото. След поклона, отнасяме със себе си памуче докоснато до светинята. От Манастира на изкушенията пътят продължава нагоре до върха на планината и от тази височина се разкрива внушителна панорамна гледка към Йерихонската долина, Мъртво море и Амонитските планини.

Програмата ни подсказва, се насочваме към Мъртво море, но по пътя, движейки се през пустинята минаваме през Кумранските възвишения. Кумран е място, станало особено известно през втората половина на 20 век, заради прословутите свитъци, намерени там през 1948 г. от палестинско овчарче. Попадайки на керамични делви, местните бедуини били силно разочаровани, когато вместо очаквани съкровища се натъкнали на кожени свитъци от предхристиянско време, за чийто автори се считат живеещите по това време есеи. Обикаляйки сред археологическите разкопки, групата ни е поканена да изгледа филм, разкриващ част от дейността на изследователите и предположенията направени след грандиозното откритие. Разчитането на Кумранските ръкописи е трудоемко и сложно поради неустойчивостта и разпадането на керамичната плочка, върху която са писани буквите. Въпреки това са открити и разчетени над 400 текста, от тях 175 библейски, сред които са всички книги на Стария завет. Това са най-старите версии на библейски текстове и тълкувания върху тях, които са открити досега.

Под палещите лъчи на слънцето и сред масиви от пясъчници, пътят ни продължава спускайки надолу към най-ниската точка на земната повърхност – Мъртво море. Мъртво море се намира на 396 м. Под морското равнище и е неповторим природен феномен. Водите му имат най-голямата соленост на планетата, която определя изключителната плътност на водата. Тя е причината човек да се намира върху водната повърхност и да не може да потъне. Мъртво море е от онези природни обекти, които са вписани в Червената книга и се намират под защитата на международните закони за екология.

Нетърпението да усетим „как няма да потънем”, ни караше трескаво да се преобличаме в местните съблекални. С див ентусиазъм всеки се отправяше към брега, който вместо пясък представляваше сбита, сива кал. С навлизането навътре калта ставаше все по-черна, гъста и затъваща, като това показваше и по-големите и лечебни качества. В момента, в който бях напълнила достатъчно шишета с морска кал и реших да се излегна по гръб, водата задържа тялото ми на повърхността. Въодушевлението и еуфорията ни накараха да направим свободно и други гимнастики, с които се опитвахме да „изпробваме водата” в различни положения на тялото, но тя не допускаше да потънем. Като изключим вълнението от непознатото досега чувство, Мъртво море не беше от местата, от които си тръгнах с приятни усещания. Там са потъналите заради разврата и престъпността си, унищожени „с жупел и огън” градове Содом и Гомора, чиито очертания могат да се видят и днес при хеликоптерна обиколка. Мисълта за страшния катаклизъм, черните и неподвижни води на морето лишени от какъвто и да било живот, карат човек да усети в пълния смисъл предупреждението на старозаветните слова „...Спасявай душата си, не поглеждай назад и нийде не се спирай в тая околност”.

Съветът на отец Борис да не прекаляваме с престоя в морето, чиито води с лекота изсмукват жизнените сили, не беше послушан и едва към края на изпълнения с преживявания съботен ден, отново бяхме готови за път. Път, който ни водеше към най-святото място на земята. Очакваше ни Йерусалим и прекрачвайки неговите порти, ние никога вече нямаше да бъдем същите!

С приближаването към Светия град у мен се пробуждаха най-силните ми представи за Иисус, формирани още в детските ми години. Стараех се да не взимам участие в диалога, който непрекъснато се водеше в автобуса, защото исках да „видя” Господ влизайки в Йерусалим, да „чуя” словата Му и да усетя, че вървя по Неговия път. Всякаш прочел мислите ми, свещеникът взе микрофона и обръщайки се към нас каза: „Движим се по пътя, по който е вървял Господ Иисус Христос за последен път дни преди разпятието Си. Наближавайки града, Той се спрял със Своите ученици, помолил ги да изостанат от тълпата и със сълзи на очи изрекъл: „Йерусалиме, Йерусалиме! Колко пъти се опитвах да събера чедата ти, както кокошка прибира пилетата си под крилата си, но не искахте!”

Влизането в Йерусалим може да стане през няколко порти, като ние минахме през двуаркова врата, известна под името „Златна”. В тази късна съботна вечер ни предстоеше да вземем участие в светата литургия на Божи гроб. Имахме на разположение около два часа, през които всеки трябваше да си отдъхне и подготви за посещението. Покрай настаняването в новия хотел, те неусетно преминаха. Малко преди единадесетия час на нощта, се събрахме отново и потеглихме към Божи гроб. Автобусът спря под крепостната йерусалимска стена и по улица с високи стени, продължихме към върха. Храмът на Гроба Господен, наречен още храм „Възкресение Христово” е най-великата християнска Светиня, където е станало Изкуплението на човешкия род. Храмът представлява един внушителен по размери комплекс, побрал под общ покрив хълма Голгота, Гроба Господен и още десетки параклиси, църкви и свети места, чиито посещаване изисква много време. Още при влизането в храма, на самия вход е положен така нареченият Розов камък, на който Иисус Христос е помазан след свалянето Му от кръста. „Камъка на помазването” е дълга плоча с кафеникаво розов цвят, върху която е коленичило множество и докато бяхме там непрекъснато бе заобиколена от хора। Този камък е изключително чудодеен и скъп за всички християни, от него се разнася ароматно благоухание, което попива върху кожата и дрехите на докосващите го богомолци. Чрез допир, върху него се освещават и всякакви любими предмети, дрехи и закупени кръстчета. Притегателната му сила е изключителна, там се леят най-големите сълзи и ридания. Наложи ни се да се наредим на опашка, докато успеем да целунем светинята. Да се остане за дълго над него е невъзможно, трябва да се действа бързо, защото винаги чака някой друг. Макар и за секунди, ръката ми беше там. На мястото, където е лежал Господ!!!

Свещената гробница е един огромен комплекс от свети места и ако се отклониш от групата и попаднеш в някой от лабиринтите и тунелите, опасността да се изгубиш и не излезеш оттам е голяма. Тълпите от хора са навсякъде, чуват се разговори на какви ли не езици и при най-малкото разсейване се озоваваш сред непознати. Стараем се да следваме начертания план и се насочваме към Божигробската капела – пещерата, в която е погребан и където Христос възкръсва. Намира се недалеч от Камъка на помазването, вдясно от него навлизайки във вътрешността на храма. Прекрачването на прага на най-голямата християнска светиня отнема време и мълчаливо се нареждаме на опашка. Пред входа на Божи гроб стои пазач, който допуска поклонниците, контролира движението и се опитва да въдворява ред, сред непрекъснато прииждащите потоци от хора. Божигробската гробница е била многократно разрушавана, но умишлено или не, иноверците винаги са запазвали основата на гроба. По този начин се знае и се е запазило точното място на погребението. Днес от двете страни на входа на параклиса с кубична форма има по две усукани, вити колони, големи свещници и 12 кандила, посветени на Христовите ученици.

В Живоносния Гроб Господен не можеш да останеш за дълго. Пропускат ни по двама. Нисък вход води до вътрешния притвор, който се осветява от многобройни кандила и восъчни свещи. Успяваме да коленичим и полагаме главите си върху мраморни плочи, които са поставени върху погребалното Ложе. Там три дни почивало тялото на Спасителя. Истина ли беше това или сън?! Господи, толкова пъти съм си представяла пещерата на Твоето Погребение; Ангелът възвестяващ Възкресението Ти, уплашените пазачи, Пречистата Ти Майка и вълнението на Мария Магдалена. „Ангелът се обърна към жените и им рече: не бойте се; зная, че търсите разпнатия Иисуса; няма Го тук: Той възкръсна, както беше казал; дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ, и идете скоро, та обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите, и ето, преварва ви в Галилея; там ще Го видите.(Мат.28:5-7)

Tази картина е спохождала мислите ми още от безгрижното ми детство. Винаги съм имала усещането, че ще дойда тук, не съм била сигурна, че ще стане и сега, когато вече се случваше, ми беше трудно да го повярвам. Осъзнаването, че си поклонник на Божи гроб настъпва малко по-късно. С течение на времето, когато вече безкрайните опашки и нестихващата тълпа са само спомен, в съзнанието ми изпъква единствено оня момент – мигът, в който нозете ми прекрачиха Гроба Господен и сърцето ми остана завинаги там.

Точно тук, на това място от Светата земя, Господ изпраща най-голямото чудо: Бсяка година в навечерието на Православния Великден (Велика събота), йерусалимският патриарх влиза в Гроба Господен и получава Благодатния огън. „Този огън е свещен! Той не запалва нищо, до което се допира, той не пари, а само гали с лека топлина. Това е Божията светлина!” Оттук прокънтява възгласът към цялата планета: Христос воскресе! Това чудо, което продължава вече почти 2000 години е живо свидетелство и доказателство за истинността на нашата Вяра!

През тази нощ от поклонението ни на Божи гроб, ние взехме участие в няколко часова литургия отслужена от гръцки и руски свещенници. Богослужението започна малко преди полунощ и завърши в 4.00 сутринта. Множеството непрекъснато се увеличаваше, поклонниците тук прииждат от различни точки на земното кълбо. Нашата група се пръсна сред потока от хора и в последвалите богослужебни часове всеки отправяше молитвата си от мястото, където беше попаднал. В тази особена вечер, нощта срещу Неделя Кръстопоклонна аз бях на Голгота! Мястото, на което се е мъчил разпънатият наш Христос!

Тази четиричасова литургия ми се стори толкова дълга и изморителна. Изведнъж усетих как започвам да огладнявам, а гърлото ми пресъхваше от остра жажда. Краката ми постоянно изтръпваха, мисълта, че няма къде да седна ме караше да се чувствам безсилна. Тълпата, сред която се намирах, не ми даваше голяма възможност да направя някакво по-различно движение, което ми налагаше едно определено положение – стоиш и търпиш. Хиляди пъти се обвинявах защо не се бях подготвила по-добре, защо не бях почивала, а стоях с часове в изпиващи силите води на Мъртво море. Господи, аз не можех да издържа права няколко часа на това място, а какво е било на Тебе, Спасительо, Наш? Иисусе, какви са силите, които си имал Ти за да изтърпиш доброволно тази нечовешка болка, тежките скърби и терзания! През цялото си земно съществуване Ти си знаел за всичко, което Ти предстои и въпреки това си се стремял към него. Избрал си страданието и доброволно си се подложил на чудовищното изживяване. Прости ми, Господи, но тази съзнателна жертвоготовност винаги е будила у мен не толкова благодарност, колкото огромна мъка, силна любов и гняв към всички нас човеците. И нима днес, съвременникът живеещ 2000 години по-късно не би те предал? Нима не те разпъваме ежедневно с мислите, думите и делата си? Пътят, по който сме тръгнали, към Тебе ли води? Ти дойде да ни напомниш, че без любов не се живее, а ние престъпихме този завет.

Престоят на Божи гроб и молитвеното участие на Голгота бяха едно изпитание за нас поклонниците। Към края на службата, рано сутринта на неделния ден, умората ми беше изчезнала. Свещенниците даваха причастие на предварително изповядалите се и това беше най-големият подарък в живота ми. Никога няма да забравя мига, когато в сърцето на Светата земя, на самата Голгота, аз станах причастна на Христос!

Причастието не се взема за пречистване на тялото и душата, както много хора си мислехме, а получавайки го ставаш съпричастен на Бог! Това беше уточнението, което направиха за нас свещенниците.

Когато в 4।00 часа на новия ден напуснахме Божи гроб, ние вече бяхме станали хаджии. Вълнението от прозвището, което бяхме придобили ни правеше доволни и щастливи, назовавахме се с новите си имена и изпробвахме комбинациите на придобитата титла към различните имена.

В един от следващите дни, ние отново се върнахме на Божи гроб. Направихме го по Via Dolarosa – пътя, по който Господ сред чудовищни мъки и изтезания безотказно е носил кръста си към Голгота. Днес, тази тясна и безкрайно дълга йерусалимска улица е препълнена с търговци, чиито тараби и стоки са разположени от двете страни на високите каменни стени, което прави преминаването още по-трудно. Сред този търговски безпорядък християните са направили 14 станции, спирки ознаменуващи най-тежките мигове на Божия Син, вървящ към мястото на Разпятието. Гледката е покъртителна, а мъката неописуема. За поклонника, обичащ истински Христос, премнаването по Скръбния път е тежко изпитание. Покъртителните гледки са навсякъде – Господ е предаден на съд, получавайки кръста си следват низ от мъчения и нечовешки изтезания. Малък параклис представя срещата на Иисус с майка Му, сърцераздирателен момент за безпредела на майчината любов, да бъде до с Него и в сетния Му час. Следват покъртителни изпитания: падането на Христос, изтриването на потта от лицето Му, оплакването на йерусалимските жени, забиването на трънения венец, бичуването, което за него е било двойно - 80 камшични удара, снемането на дрехите, приковаването към кръста и Разпятието. Сред всичко това евангелския разказ оживява пред човешкия взор и умът се пренася назад във времето, ставайки жив свидетел на събитията от преди две хиляди години. Вярващ или не, човекът вървящ по Via Dolorosa изпитва смазващо безсилие! Съмненията за евангелската истина са изключени। Тук няма как да не усетиш безграничната Христова любов и несравнима Божия саможертва!

След поклонението на Via Dolarosa ни предстоеше да посетим едно изначално място, заради което съществуваха всички останали, „защото днес ви се роди Спасител, Който е Христос Господ”. Витлеем. Тъй като от 1995 година градът е под контрола на Палестинската автоноимна власт, ни се наложи за втори път да изоставим нашия еврейски гид и да се прехвърлим в друг, местен автобус. Наразрешеният израело-палестински конфликт не позволява поданиците на едната държава да преминават границите на другата. В Палестина ни посрещна наша сънародничка, българка омъжена за арабин и живееща там от 12 години. Под нейно ръководство посетихме Базиликата „Рождество Христово”, която е построена над Пещерата на Рождеството, където се намират и светите Ясли. Улиците пред храма, както и самият храм бяха препълнени с народ. Нестихваща тълпа и многообразие от чуждопоклонници преливаха от дверите на Базиликата. Предварително си закупихме свещи, иконички и миро за да може да ги докоснем до светото място. Увлечени от разказите на българската екскурзоводка, някак неусетно премина последвалото няколко часово чакане пред входа на пещерата. Прекрачихме вратата на подземен храм, осветен от множество кандила. Мястото на Рождеството е обозначено със сребърна звезда с надпис на латински език, който в превод гласи: „Тук от Дева Мария се роди Иисус Христос”. Поклонниците тук се придвижват внимателно и безмълвно, затова и цялото място беше изпълнено със смирение и тишина, която те кара да почувстваш, че през „онази нощ” тук се е родил Младенецът Христос. Срещу звездата няколко стъпала водят надолу към мраморна ниша, където се намират рождествените ясли: „ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли”.

В Базиликата „Рождество Христово” се докоснахме до мраморна колона с изографисана върху нея икона с Неръкотворния образ на Иисус Христос. Преди 12 години иконата явила своята чудотворна сила, като една сутрин от очите на Христос потекли сълзи, ухаещи на благовонно миро. Образът на Спасителя гледал пронизващо печално, а очите му мигали като очи на жив човек. Това е чудо продължило няколко месеца и е наблюдавано от много поклонници.

След като посетихме и мястото на избитите от цар Ирод младенци, екскурзоводката ни поведе към един католически храм, построен върху пещера, известна под името Млечна. Тук, на това място света Богородица спряла на път за Египет за да накърми малкия Иисус. Падналата капчица мляко оцветила стените на пещерата в бяло. Тази приказна на пръв поглед история кара много поклонници да отнасят със себе си ронещият се от всички страни ситен, бял прашец. За чудодейната му сила изслушахме много истории, достоверността на които се пазеше в дебела тетрадка. От храма ни разказаха, че непрекъснато пристигат благодарствени писма от хора изпаднали в немилост, беда и тежки заболявания, които с помощта на млечния прах и усърдна молитва са получили изцеление. Най-честите молби тук са за добиане на рожба при проблемно забременяване, трогателна беше и историята за раково болен човек, който наскоро беше получил напълно изцерение.

Два дена преди отпътуването ни за България ни предстоеше да посетим едно силно историческо и значимо място, разположената източно от Йерусали – Гетсимания. Този район е покрит от хилядолетна маслинена гора и много от дърветата са от времето на Христа. Прекрачвайки прага на Гетсиманската местни жители ни посрещнаха с маслинови клонки. Този дървесен вид изпълва почти цялата градина, като само една полусуха маслина датира от времето на Христос. Един огромен, бял камък лежи в основата на католически храм. Камъкът на Христос! С устните си докосвам тази изключителна светиня, върху която са текли божествени сълзи заради земни страдания. Отдавайки се на молитва в последните мигове от живота си, Иисус влиза в Гетсиманската градина и в този тежък час с прескръбна до смърт душа се обръща към Небесния Отец: „Ава, Отче! За Тебе е всичко възможно; отклони от Мене тая чаша; но да бъде не каквото Аз искам, а каквото Ти”. Кулминацията настъпва тук. Сред вековните стволове на дърветата огряни от пролетната луна, в нощта на страшния четвъртък срещу кървавия петък се сблъскват двете природи на нашия Спасител Христос – човешката и божествената. Изоставен от най-близките Си, в този тревожен, среднощен час, Той избира чашата на Страданието за да спаси човешкия род. Осъзнавайки вечния съкровен смисъл на онова, което върши Иисус се изправя пред „онова, което Му предстои” и приемайки несправедливото поругание и унижение изразява пълна победа на Божественото начало сред човешкото!

Следвайки хода на събитията от съдбовната нощ, не след дълго се озовахме и на онова място, където „три пъти пропял петел и Петър горчиво заплакал”. Когато любимият Христов ученик се отрича от Него и осъзнава какво е станало, Той намира спасение единственов разкаянието. Посещаваме бял и красив йерусалимски храм построен на това място заради онази нощ, което Петър никога не могъл да забрави. Той често плачел и очите му, както говори преданието били винаги червени от сълзите.

Поклонническото ни пътуване в Израел беше една седмица на духовна радост и благодат. Посетихме много от местата свързани със земния живот на Иисус Христос, неговите предшественици, спътници и последователи. Не е възможно да се опишат всички те, но няма как да изпуснем едно от най-светите места в Палестина, Гроба на Пресвета Богородица. Съгласно нейното желание, Божията Майка билапогребана в Гетсиманската градина, където били гробовете на нейните родители. Върху пещерата, в която било положено тялото на Богородица, днес се издига подземна църква. До нея се слиза по широко, стръмно стълбище и е осветена от множество кандила и свещи. Пропускайки ни по един, се поклонихме на каменното ложе, на което три дни почивало тялото на Дева Мария. Непропуснахме да осветим онова, което носихме със себе си и изпълнени с благоговение и почит целунахме чудотворната икона „Света Богородица Йерусалимска”. Християните знаят и вярват, че майка Богородица е възкръснала на третия ден след славното си Успение. За да утешат закъснелия за погребението апостол Тома, учениците Христови отворили гробната пещера, където било положено тялото, но тя била празна. Силно натъжени т епомолили Бог за откровение на странното събитие. На небето се явила Божията Майка, обкръжена от пеещи Ангели и сияеща в слава, утешила ги: „Радвайте се, защото съм с вас през всички дни!”

Наближава краят на нашето пътуване по Светата земя। След броени минути самолетът ще напусне летище Бен Гурион. С последен поглед запечатвам екзотичната гледка от слънце, палми и блестящи морски синева. Тръгвам си с радост и се разделям с мъка от Обетованата земя. Но я има и утехата, че Бог е навсякъде! Казват, че когато веднъж посетиш Божията земя, се връщаш отново. Нашият свещенник отправя последните си слова: „Вие вече сте хаджии и не искам, когато се върнете в България, това да ви прави горди. Вие стъпихте на земята, която Христос е осветил с кръвта Си и това трябва да ви донесе смирение”.

Иисус Христос е най-прекрасната личност, живяла някога на земята. Той възстановява духовната близост и връзка между Бога и хората и се превръща в Спасител на целия човешки род. В едно древно писмо отпревено от председателя на йерусалимския народ до Римския сенат се казва: „В нашите времена се появи един велик и добродетелен човек на име Иисус Христос...Той има висок и прекрасен ръст, благородно лице. Онези, които са Го виждали, Го обичат и Му се боят. Той има вълниста коса, която е по-скоро къдрава. Тя се спуска до раменете Му и се разделя по средата на главата Му, според обичая. Челото Му е чисто и равно, а лицето - без петна или бръчки. То е покрито с нежна руменина. Носът и устата Му са красиви. Има къдрава брада със същия орехов цвят, с който са обагрени и косите на главата Му. Тя е много дълга и е раздвоена. Очите Му са сиви и много светли. Когато укорява, е страшен, акогато поучава, е любезен и весел, без да губи достойнството Си. Никой не Го е виждал гръмко да се смее, но често са Го виждали да плаче. Тялото Му е изправено, а ръцете и краката са хубави. В разговор е сериозен и уверен. Той се откроява с голяма хубост сред останалите човешки синове”.

Признавайки Христа за човек, ние трябва да помним, че Той същевременно е Богочовек, пълно въплащение на Бога в човек. И по време на своите проповеди „мнозина повярваха в Негово име като гледаха знаменията, които вършеше...”

Христовото учение се превръща в духовна и притегателна сила с неизмерима величина. Опознавайки Христос, земните люде проумяват основата и хармонията на Вселената. Христос разпалва надежда, вяра, любов и установява мир в света. За всички нас хората, Той остави словото си: „Аз съм Пътят, и Истината, и Животът”।

Автор: поклонница святаго града Иерусалима хаджи Милена Цанкова