Жълтата ми котка Cuore Matto, която от време на време влиза в
ролята на Бегемот от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, застана пред мен и по
обичая си впери фосфорните си приспособления за нощно виждане в очите ми.
След подобаващо театрално
дълго взиране за респект, тя заяви:
- Аз съм жена! – пуснах чуденки,
но не посмях да я прекъсна, явно нещата бяха сериозни: и като котка жена те
предупреждавам, че спирам да ти помагам с техниките за оправяне с котки жени,
защото ти започна да ги прилагаш на жените котки, а те милите, нямат никаква
защита срещу тях.
- Но нали ти сама ми ги
предложи!? Аз нямам никаква вина. – заоправдавах се не много убедително аз.
- Да, аз ти ги поверих, но
само като дискретни оръжия, с които да придобиеш малко тактическо предимство, а
ти започна да ги използваш като оръжия за масово поразяване и те милите, падат
като круши в капаните, които си им заложил. – просъска Матото.
- Добре, какво предлагаш? –
веднага отстъпих, съзирайки непосредствената опасност от нова ескалация на
напрежението: готов съм за преговори.
- Преговори няма да има,
вече казах! – непреклонно биеше Лудото ми Сърце.
- Тогава по едно валерианче
за сдобряване. – предложих с най-котешкопримирителният си глас, на който съм
способен.
- По валерианче може! –
съгласи се великодушно Матото.
И така се навалерианихме, че след това никой от
компанията не помнеше, не само темата на разговора, но и дали той въобще се бе
състоял.
Така, че пак съм в играта.
За сетен път се убеждавам,
че е много хубаво да имаш жълта котка и то малко луда за приятел в игрите!
Стефан Стефанов
23.03.2021 Чавей
Il palazzo del gatto infinito
Няма коментари:
Публикуване на коментар