Хляб

       Имах път към Долна Оряховица. Отидох. И както си вървях, небрежно разсеян, по прашните улици, изведнъж ме връхлетя познатата миризма на прясно изпечен домашен хляб. Като ловджийско куче, надушило следа, се устремих без да мисля във вярната посока. И ето я и нея – градската фурна. Хората от опашката купувах прясно изпечените, още парещи и димящи местни хлябове. Веднага се наредих и когато дойде моят ред, в пристъп на умопомрачение казах: искам два.

       Оказа се, че хлябовете са с гигантски размери, примерно колкото три заводски. Явно тукашните стандарти силно се отличаваха от балканските ми представи за насъщния. Но каква прелест бяха тези брашнени великани: топли, направо парещи, бели, меки, пухкави отвътре с множество балончета, а отвън с дебели изпечени на жар кори, ухаещи на домашно и българско.

       Докато стоката бе още прясна не можех да спра да чупя крайщници и да се тъпча с тях без шарена сол, сирене или домати. Но след седмица вече удрях по тях с теслата за да си отчупя поне мъничко парче чивия.

       Оказа се, че и най-уханният, пухкав и вкусен бял хляб, след известно време се превръща в най-обикновен сухар.

       Чудя се, не се ли отнася това и за други бели, топли, пухкави и много вкусни неща!?

 

Стефан Стефанов

13.09.2020 Чавей