Целуна пастата разкошна
Настърган леко пармезан.
Просеккото, вечерно хладно,
Кипи - същински див фонтан.
А Леонардо, позапържил,
На печката си, малко лук,
Забърква болонезе вещо
В нощта, и прави се на кук.
Насладата е преголяма.
Гладът и жаждата - по две,
Разправят се като хамали –
Попаднали на бал с царе.
Дванадесет отдавна мина,
Не спи винарната - ни Рим.
И тази нощ незабравима,
Остави своя вкус любим!
Безумна Странджа, пали си мегдана,Принудена от кода на кръвта!
Иконата в жаравата се впива,
Летят по огън босите крака.
Отвътре се изпълва, до предела,
Душата й, пропита със екстаз.
Небето черно, пламъкът съдбовен,
Раздират се в молитвения час.
Пищи гайдарят, все по-бързо бяга,
Сърцето й, след ритъма суров.
Избраната, иконата не пуща,
Със буги-вуги ме залива
Petroff, отрано през деня.
Абсентът, здраво ме полива,
С зеленоока хладина.
А тя, в Пикасовото синьо,
Умело пали захарта,
Със сода нежно я облива
До бяло-кълбеста мъгла.
Най-после и шансон – отлично,
Добавям лед, звъни кристал…
Все по-загадъчно и лично,
Понасям се на облак бял.
С финалните акорди морни,
На песента, и на страстта,
Пелинът, свойта мрежа хвърля,
И властно иска си дела.
Добре, че тя е тук във синьо,
Загръща ме с вечерен шал
И води ме в градина лунна
Да засадя гора печал.
Длето и чук в ръцете груби.
Престилка кожена, каскет.
За цели месеци се губи,
Потеглил рано на гурбет.
Върти, извива се ръката.
Потта от челото струи.
Хвърчат чивии по тревата,
А камъкът гради, гради…
На неговите плещи мощни,
Крепят се: мостове, стени,
Основи, калдаръми нощни,
Герани, църкви и чешми.
Любимият ми дядо Стефан –
Със твърдокаменна снага,
В ръка желязна стиснал мойта,
По детски слабичка ръка…
Обичам го, и го целувам.
Нима това е пример лош?
Във него бели зъби впивам,
С предчувствие за фин разкош!
Каква наслада за душата!
Каква неистова съдба!
Да късам сребърната риза
И галя черната снага!
Ухание мистериозно,
Изляло се от семена,
Разпукани за да покълне
Във плочка тежка сладостта.
А върховите му изяви,
Залели с мистика нощта,
Която нежно, сластно капе
По черноголата Луна.
Е да, такъв е той – съюзник
Във мисията на страстта.
Обичам го на поразия
Ентропията ме захапа,
Почти любовно за крака.
Успях набързо да избягам
Но тя не бърза, знам това.
Във парка ме преследва дълго
Но скрих се сред едни деца,
Играещи със топка луда,
И тя със тях се запиля.
Прибрах се, и почти заспивах
Но незаспиваща ръка,
Погали буйната ми грива
И тя във мигом посивя.
Не можех да остана вече
Със статус – молеща уста.
Извадих тежкият си бицепс
И се приготвих за борба!
Какво обича тя най-много:
Енергия, победи, власт…
Готов съм да и ги харизам
За да насити свойта паст!
Но не отстъпвам ни на йота
От чест, достойнство и любов.
Какво е мойта същност вечна
Без техният върховен зов!?
Защо градината е цветна?
Дали това е благослов?
Прецизен избор от геноми?
Или неистова любов?
От що градината е цветна?
Нима от захарният скреж,
Полепнал нежно по бодлите
На изненадан таралеж?
С какво градината е цветна?
Дали със перлена роса,
Обручила тъй рано сутрин
Моминско-тревната снага?
С кого градината е цветна?
Нима със тежките пчели,
Летящи като изумруди
През августовските лъчи?
Дали градината е цветна
През погледа на мравояд,
Приседнал на постеля летна
Да уталожи своя глад?
Аз знам, градината е цветна,
От избора на вси цветя,
Решили, вкупом да обикнат -
През диафрагмата засмуквам
Брилянтите на радостта.
Очите страстно ги опипват,
И впиват се в каратността.
Със вдигнат мерник ги преследвам
През оптиката на смъртта.
Но лъжа фино и успявам
Да заблудя дори скръбта.
В коктейл от скорости и бленди
Добавям фокус за привкус.
Гарнирам с варио лежерно,
Финалът – с ISO послевкус.
Нагазвам в цветното усое,
Портрет във ирис се стопи,
А макрото, нахално голо
На акт, престори се дори!
Те мойта гордост са тщеславна
И всички мислят, че съм аз,
А тя виновна е за всичко,
Фотомагията – екстаз!
Безстрашен, смело се представих,
Но тя такъв ми отвъртя…
Че после дълго ниско лазих,
Опасно близко до калта.
Е няма нищо, пак съм тука.
Та аз съм смел и готин тип.
В квартала баровски подстриган
Ме знаят даже като вип!
Колана стегнах на изхода,
Той беше моя таен бич
И пак пред нея се изправих,
Нали съм смел и готин пич!
Опитах да я заговоря…
Но тя ми фрасна пак един –
Без много, много аз да споря,
Наложих лед, полях се с джин.
Не исках срещите да свършват,
Май вече пада си по мен
И в бара пушечно загърнат
Запях пак стария рефрен.
И тя, смили се най-накрая –
Съдбата, с цепната пола,
Така било и по-удобно
Да рита зверски със крака!
