skip to main |
skip to sidebar
Венецианската ми маска
всред карнавала ме откри,
целуна нежно гордостта ми
и с биле страстно ме опи.
На кея първо ме заведе,
Сан Марко чакаше ме там,
щом влязох в златната му пазва,
той стана моят личен храм.
С квадригата препуснах бясно
по хълмите на древността -
Риалто, чудните гондоли,
Санта Мария - красота.
Във лабиринта от канали,
загубих се, и се смалих.
На бара бляскав на живота,
мартини россо кротко пих.
Но той отказа да ме пусне,
духът на маската, уви.
И нищо, че е на стената -
Венеция във мен кипи.
Следобедната дрямка морна
събори ме като със чук
Промрънка старата флигорна,
изскърца клон, пропя капчук.
Зарадвах се на мисъл своя
и свих се страстно на кълбо,
безпаметно потънал в зноя
на августовското защо.
Блажена топлина премина
като отрова на змия,
отхапа половин година
и най-безсрамно се изсмя.
Уви, ленивата омара
приключи с първия гърмеж.
Небето сиво - възраст стара,
събуди глъч, вода, кипеж.
Със циганите пия
със парижанки спя
но няма прокопсия
пак Стефан ще умра!
Любов, смиреност и възхвала -
приличат на река край път.
Окото радват и спасяват,
душата ни от жадна смърт.
Разпукването на Зората,
явяването на Света
е тайнството, което влива
в душата химн от красота.
