Изрязана
с костура от чаршия
На
сянката най-черната снага,
Протегна
се изви прекрасна шия
Преструвайки
се силом на дъга.
Там
гълъби, взривени на площада,
Избухнаха
със хиляди крила,
Но
тази бомба, безконтролно млада,
Превърна
се в безбройни хвърчила.
А старците
във двете кафенета
Допиваха
горчилката живот.
Отдавна
спрели личната вендета,
Поддържаха
разклатения свод.
По
долу малко, сладоледът ляга
Във
чудото на детските хвалби.
Гълчавата
по всички ъгли бяга -
Звънтящи
думи, смях и веселби...
Чак
най-накрая, най-прекрасни идват
По
тъмното блестящите очи.
С преизобилна
щедрост те разпръскват
Живот,
наслада и безброй лъчи.
На
лунна светлина тя пак е тука,
Но
пуст е вече призрачният свят.
Играе
си със покрива, с капчука...
Но
няма вече нито капка цвят.
Единствено
на влюбените пада
Притиснати
на пейката в нощта.
Но
те се сливат във една монада.
На
кой му трябва сянка в любовта?
Стефан
Стефанов
03.09.2013
GBBG
